Вчера ме обхвана някакво романтично настроение посред зима. Реших, че имам нужда от свежа кръв в обкръжението си - в смисъл, да забия нещо ново.
Без значение какво, стига да има пулс и да хвърля сянка. Първоначалният ми план беше да си счупя дясната ръка на едно - две места. Един вид, да се разделя с вечната любима по чисто технологични причини. Винаги съм бил на мнение, че преди да започнеш нова връзка, трябва да заровиш старата. По възможност в 3 сутринта, на 3 метра дълбочина, в Борисовата градина, ако е възможно под люлаков храст - заради красивите моменти в миналото. Но да не се отплесвам...
Въпреки красивият замисъл планът се провали, по чисто физиологични причини. Ще поясня: дясната ми ръка се оказа с доста по-бърз рефлекс от лявата. Бях намерил подходящ 5 килограмов чук. Сложих дясната ръка на масата, внимателно, за да не я подплаша, взех чука в лявата и нанесох светкавичен удар.
Масата изтрещя, разхвърчаха се трески и парчета дъбов фурнир – бях уцелил. За съжаление, гадината мръсна /дясната ми ръка/ невероятно бързо се беше измъкнала, миг преди удара, и сега трепереше скрита зад гърба ми.
Реших, че в случая е нужна малко хитрост. На лявата си ръка обясних, че ако ме провали още веднъж, ще дам чука на дясната. Сложих си на лицето одухотворената и замечтана физиономия на йезуитски свещенник-мисионер, току що ритуално изнасилен от индианско племе.
Обясних на дясната, че няма нищо страшно и го правя и за двама ни и много я обичам, и трябва да ми вярва. Накрая я убедих да се положи на остатъците от масата. Лявата реагира мълниеносно. Рязък замах с чука, трески, дъбов фурнир и дясната ми ръка трепереща но невредима, се опитва панически да се завре в гъза ми на скришно.
Извадих я. Започнах всичко отначало – още два часа мъки. Накрая съседите извикали полиция, заради трясъците и сипещата се от тавана мазилка. Казах на полицаите, че правя ремонт, което обясняваше трясъците и чука в лявата ми ръка. Ремонта не даваше обяснение, защо дясната ми ръка е завряна отзад до лакътя и трепери, но те някак си и не ме попитаха.
Реших че ми трябва друг план, за набавяне на нежно същество от женски пол, с цел сексуални ласки... Аз съм цар на плановете. Аз съм човека с план – както се казва. Без план даже в носа си не почвам да ровичкам. Осъзнах, че предишния е бил доста комплициран – трябваше ми нещо по-просто, за изпълнение и далеч по-ефективно.
Първо – мястото. Реших, че басейна на Спартак е изключително подходящ за целта. Привечер, там се събираха да плуват голямо количество същества от женски пол, със заветната цел да променят личното си водоизместване, преди началото на летния сезон и монокините. Второ – имах нужда от план за свалката. Нещо просто, ненатрапчиво, лесно изпълнимо и в унисон с нежната ми душевност. Мозъка ми заработи – след половин час бях готов. Усмивка на облекчение се изписа на лицето ми – нямаше начин да не успея!
Промъкнах се в комплекса през един от прозорците, оставен отворен, за да компенсира старческата немощ на вентилационната система. Бях облечен само в черни бански и черни гумени ботуши до колената. Останалата част от мен беше тъмно морава, защото аз така си и излязох от нас, а навън е зима. Разбирате ли – любовта изизква жертви, а аз живея на един час от комлекса.
Със себе си носех двайсет литрова тубичка с бензин А 98, пълна догоре. Е, не съвсем догоре, тъй като по пътя си пийнах малко. За сгряване и по – голяма скорост на движение /щом помага при колите, помага и при мен/. Освен това, носех брезентови ръкавици за заваряване, електрожен, двайсет метров удължител, транспортир, кутийка кибрит и презерватив с едър грайфер/заради зимните условия, предполагам/.
Време беше да приведа в изпълнение плана си. Към мен вече се приближаваше спасителката, подведена от странния ми вид. Бях го предвидил– не ми трябваха служебни лица, които да задушат още в зародиш, поривите на нежното ми сърце.
Съществото се приближаваше към мен изглеждайки, все едно Витоша е тръгнала нанякъде. Огромните гърди свидетелстваха, че лицето е от женски пол, но всичко останало – черните мустаци, черти достойни за професионален боксьор от ямайски произход и краката с форма на носещи греди, говореха точно обратното. Приличаше на българска състезателка по хвърляне на чук, отпреди да въведат хормоналните тестове.
Обясних със сияйна усмивка, че съм от поддръжката и я помоллих да задържи кабелите на електрожена. Винаги съм знаел, че плувкините не са особено умни. Гледаше ме с невярващ поглед как развивам удължителя и търся контакт, горе в кабината на коментаторите. До края не пусна кабелите на електрожена – мъжко момиче.
Върнах се долу, наблюдавайки с умиление спасителката, която танцуваше нещо средно между буги-буги и ситна копаница, с отмятане на главата и хайдушки подвиквания. Всички около басейна, вече усърдно я имитираха. Разбирате ли, всичко беше мокро, от електрожена, през хормоналното недоразумение до пода протичаше ток, а всички бяха боси. Освен мен разбира се, аз си бях с гумените ботуши, родно производство на ТПК-Първомай.
Сега вече започнах да изливам бензина в басеина. Появи се приятно синьо петно във водата, което се рзширяваше и отделяше изспарения. На едната пейка беше оставен касетофон. Реших че е някак си нелепо, хората около басеина да се гърчат в тишина, раздирана само от подвикванията на спасителката. Намерих подходяща станция и из басеина се разнесе гласа на Елена Папаризу. Най им пасваше на движенията.
Атмосферата започна да става купонджийска – аз съм царя на купоните. Известно време усилвах и намалявах електрожена, за да ги държа в такт с музиката, но после ми писна. Оставих танцуващите и насочих вниманието си към тези в басеина. По- умните се опитваха да излязат от водата и моментално се включваха към групата на танцуващите, останалите гледаха с ужас и недоверие.
Вече бях набелязал обекта на въжделенията си. Беше в отсрещния край на басеина и имаше тяло, което можеше да накара и футболен коментатор, да запелтечи неконролируемо. Всичко вече се беше изпълнило с бензинови изпарения.
Показах кибрита на далдисващите в басеина. Обясних им, че ако не слушкат, ще драсна клечката и ще ги командировам на геостационарна орбита, както са си по бански. Слушкаха, разбира се. Казах на всеки, в кой край на басеина да застане, използвайки за изчисленията си транспортира.
Моята бъдеща любима, след внимателни изчисления, оставих сама в най-далечния ъгъл на басеина. Гледайки я влюбено и няка закачливо си сложих презерватива. Не можех да плувам, за да отида при нея, а ако я накарах да излезе, щеше да се включи към феновете на Елена Папаризу около басеина.
Време беше. Сложих си ръкавиците за заваряване, изпих последния бензин/сега ми беше нужна бързина/, хвърлих гояща клечка към басеина и подкрепен от 98-те октана в кръвта си, спринтирах към голямата отсрещна стена на комплекса. Планът ми беше безкрайно прост.
Взривът изхвърли съдържимото от басеина. По-голямата част от натрапниците излетяха към сектора със седалките, точно както бях изчислил – те не ми трябваха. Да се настаняват по седалките и да е ме занимават. Е, те по-скоро изпопадаха, като гнили джанки, но не мога да мисля за всички, нали?
Моята любима полетя право към мен. Всичко бях изчислил префектно. Следих теакторията й с поглед. Щеше да се удари в стената на около десет метра над главата ми и после още гореща от взрива/ахаа ръкавиците за заваряване/, да падне в чакащите я долу нежни ръце.
Едно нещо само не бях предвидил- стената беше стъклена. Красивата ракета на моето сърце удари стената, точно където бях изчислил, но я проби и продължи с около 240 км/ч.
Със сълзи на очи наблюдавах, как мечтата на сърцето ми, се отдалечава в посока към Емил Марков оставяйки красива диря от ефирен, черен дим. Реших, че след 500 метровия полет, моята любима няма да е лицеприятна гледка и няма смисъл да я преследвам.
Започнаха да се чуват сирените на пожарната и полицията. Време беше да потъна в ноща. Съдбата отново ми беше изиграла лоша шега. Отново с безкрайната си власт и високомерност, бе решила, че трябва да съм сам, за пореден път отнемайки надеждата в крехкото ми сърце.
Не изключих електрожена. Нека поне танцуващите се забавляват, под погледите на тези, разпускащи в сранни пози, по и около сектора със седалките. Нека поне те бъдат щастливи...какво друго ми оставаше, освен това да правя добро. Сега когато нямах нищо. лачейки потънах в нощта, озаряван от пламъците в басейна и тресящите се сенки на меломаните около него...
Blow job underwater, or high prfficiency in scuba diving
Пичове от всички страни, задоволявайте се!
Това е лозунг, който издигам съвсем съзнателно и отговорно. Веднъж го издигнах несъзнателно и безотговорно, но тя вече не се обажда:)...
Този девиз е нещо като продължение на “съединявайте се”, но – за разлика от оригинала – не оставя и капка съмнение по отношение на резултата от съединяването. Резултата е задоволителен.
Повечето от вас сигурно са имали нещастието да кръстосват двора на родните ВУЗ-ове, където, рано или късно, някоя асистентка или наточена колежка ти пъхва я Фройд, я Ницше под мишничката. От благодарност ти пък й пъхваш нещо не чак толкова философско - своя безценен философски камък. Но не това е важното...
Важното е, че образованието ни е образувало ей такива нерви, като ни е набило в кофите най-различни нагони, интер- и алтер-егота, либида, травестии, комплекси, под- и надсъзнателни педерастии и балимумата още какво.
Лудостта ни е стигнали дотам, че дори от начина на пиене на кафе да правим изводи за своята сексуалност. Ако облизваш ръбчето на чашата, значи си падаш по майка си, копеле!!!
Ако анализираш своята сексуалност, ще стигнеш до един-единствен извод: и ти си сбъркан като всички останали, което пък те прави редовен, а следователно несбъркан и така до лудницата и обратно...
Тук ви предлагам само едно простичко упражнение, което ще сложи край на шизофренията и ще ви направи СВРЪХЧОВЕК – така наречената СПВ.
Пичове, знам, че всеки от вас има зашеметяващи любовни истории и сексуални подвизи, които могат да накарат сценаристите на XXL да си скъсат дипломите. Не искам да ми ги разказвате отново! Не! Запазете ги за следващото си гадже....
Само искам да спомена за съществуването на едно изживяване, без което животът ви би бил просто една безсмислена разходка оттук дотам и обратно.
Става въпрос за СВИРКАТА ПОД ВОДА!
Ако още не сте изживели този божествен миг на върховна наслада, най-добре е да си направите сепуко или секуро, или там каквото си правят шибаните самураи.
Защото именно СВИРКАТА ПОД ВОДА е връзката между реално и приказно, между земно и небесно, между тукашно и отвъдно...
Тя е химн на сетивата, тържество на красивото над посредственото, на атипичното над делничното...
СВИРКАТА ПОД ВОДА е нужна на мъжа, тъй както слънцето и въздуха на всяко живо същество! Ще се убедите, че - когато ви дарят с нея - вашето “същество” ще се усети по-живо отвсякога... Но не бързайте да оплескате пейзажа! Бавно, свръхчовече, бавно...
На първо място СВИРКАТА ПОД ВОДА е взаимност.
Дори и да не ви се иска, за това си трябват двама души. Всички опити да се направи подводна авто-свирка са завършили с вода в белите дробове.
Историците твърдят, че именно този стремеж е поставил началото на скоковете във вода от 12 метрова кула – в началото скачачите се опитвали “да свържат двата си края” във въздуха, след което да изживеят оргазма под вода. Но уви...
Най-важното за СВИРКАТА ПОД ВОДА е, че тя е ЛЮБОВ . Дори и най-долната пачавра няма да рискува да се удави само и само да ви докара до нирвана. На това е способен само човек, който истински ви обича и е готов дет се вика да ви умре на кура от любов!
Използвайте този железен аргумент и поискайте от половинката си да ви докаже чувствата си! Веднага!
СВИРКАТА ПОД ВОДА е среща на стихиите . Тя е мястото, където свършва въздухът и започва водата. Тя е природен кръстопът, на който е жизнено важно коя посока ще избереш. Още преди да се потопи, подводната свиркаджийка трябва да бъде твърде наясно с баланса “въздух-вода”, защото това съотношението се променя с течение на времето. За съжаление въздухът в белите дробове (дори в тези на Монсерат Кабайе) е крайно количество – т.е. въздухът свършва, а водата – не. Този научен факт налага едно периодично прекъсване на блаженството, ако разбира се държите да продължите да предавате на живо.
Затова, пичове, не й натискайте главата, за Бога! И не мислете, че като си държите устата широко отворена, тя някакси ще успее да поеме кислород през шнорхела. Оставете я, макар и за секунди, да излиза на повърхността и да си поема въздух.
За по-интересно може да направите като в мафиотските филми - там винаги така изтезават добрите: топят им главата във вода, докато признаят къде са парите.
Ето защо, докато тя е над водата, можете да й задавате въпроси, на които иначе едва ли бихте изтръгнали отговор: “Чела ли си Яворов?” – потапяне – “От кой отбор си?” – потапяне – “Колко е корен квадратен от 517?” – потапяне – “Спа ли с водопроводчика?” - потапяне – “Гот ли ти е, а?” – потапяне.
Може да се спори по много въпроси. Но спор няма за едно: СВИРКАТА ПОД ВОДА е природосъобразен начин на живот. Водата е естествената среда за свирката. Защо иначе на кура ще му викат “патка”, а?
Сега разбирате ли оная издайническа миризма на риба, която усещате от путката. Нищо чудно - тя просто е воден обитател.
Всички дарвинисти, дървари и дори простите пънове знаят, че животът се е зародил във водата. И макар тук да не става дума за зачеване на живот в биологическия смисъл на думата, ще чуете всеки, комуто правят СПВ, да казва: “Ех, нов живот живея!”
СВИРКАТА ПОД ВОДА е поезия. Когато за пръв път я преживях, аз разбрах какво означава “всичко, писано от философи и поети” да се сбъдне. И септември беше май. И октомври беше май. И тя ебеше май. И май на тоя басейн не му сменят водата...
Е, мога и да продължа, но ако с всичко дотук още не съм ви убедил – знаете ли какво: духайте го под вода!!!
Това е лозунг, който издигам съвсем съзнателно и отговорно. Веднъж го издигнах несъзнателно и безотговорно, но тя вече не се обажда:)...
Този девиз е нещо като продължение на “съединявайте се”, но – за разлика от оригинала – не оставя и капка съмнение по отношение на резултата от съединяването. Резултата е задоволителен.
Повечето от вас сигурно са имали нещастието да кръстосват двора на родните ВУЗ-ове, където, рано или късно, някоя асистентка или наточена колежка ти пъхва я Фройд, я Ницше под мишничката. От благодарност ти пък й пъхваш нещо не чак толкова философско - своя безценен философски камък. Но не това е важното...
Важното е, че образованието ни е образувало ей такива нерви, като ни е набило в кофите най-различни нагони, интер- и алтер-егота, либида, травестии, комплекси, под- и надсъзнателни педерастии и балимумата още какво.
Лудостта ни е стигнали дотам, че дори от начина на пиене на кафе да правим изводи за своята сексуалност. Ако облизваш ръбчето на чашата, значи си падаш по майка си, копеле!!!
Ако анализираш своята сексуалност, ще стигнеш до един-единствен извод: и ти си сбъркан като всички останали, което пък те прави редовен, а следователно несбъркан и така до лудницата и обратно...
Тук ви предлагам само едно простичко упражнение, което ще сложи край на шизофренията и ще ви направи СВРЪХЧОВЕК – така наречената СПВ.
Пичове, знам, че всеки от вас има зашеметяващи любовни истории и сексуални подвизи, които могат да накарат сценаристите на XXL да си скъсат дипломите. Не искам да ми ги разказвате отново! Не! Запазете ги за следващото си гадже....
Само искам да спомена за съществуването на едно изживяване, без което животът ви би бил просто една безсмислена разходка оттук дотам и обратно.
Става въпрос за СВИРКАТА ПОД ВОДА!
Ако още не сте изживели този божествен миг на върховна наслада, най-добре е да си направите сепуко или секуро, или там каквото си правят шибаните самураи.
Защото именно СВИРКАТА ПОД ВОДА е връзката между реално и приказно, между земно и небесно, между тукашно и отвъдно...
Тя е химн на сетивата, тържество на красивото над посредственото, на атипичното над делничното...
СВИРКАТА ПОД ВОДА е нужна на мъжа, тъй както слънцето и въздуха на всяко живо същество! Ще се убедите, че - когато ви дарят с нея - вашето “същество” ще се усети по-живо отвсякога... Но не бързайте да оплескате пейзажа! Бавно, свръхчовече, бавно...
На първо място СВИРКАТА ПОД ВОДА е взаимност.
Дори и да не ви се иска, за това си трябват двама души. Всички опити да се направи подводна авто-свирка са завършили с вода в белите дробове.
Историците твърдят, че именно този стремеж е поставил началото на скоковете във вода от 12 метрова кула – в началото скачачите се опитвали “да свържат двата си края” във въздуха, след което да изживеят оргазма под вода. Но уви...
Най-важното за СВИРКАТА ПОД ВОДА е, че тя е ЛЮБОВ . Дори и най-долната пачавра няма да рискува да се удави само и само да ви докара до нирвана. На това е способен само човек, който истински ви обича и е готов дет се вика да ви умре на кура от любов!
Използвайте този железен аргумент и поискайте от половинката си да ви докаже чувствата си! Веднага!
СВИРКАТА ПОД ВОДА е среща на стихиите . Тя е мястото, където свършва въздухът и започва водата. Тя е природен кръстопът, на който е жизнено важно коя посока ще избереш. Още преди да се потопи, подводната свиркаджийка трябва да бъде твърде наясно с баланса “въздух-вода”, защото това съотношението се променя с течение на времето. За съжаление въздухът в белите дробове (дори в тези на Монсерат Кабайе) е крайно количество – т.е. въздухът свършва, а водата – не. Този научен факт налага едно периодично прекъсване на блаженството, ако разбира се държите да продължите да предавате на живо.
Затова, пичове, не й натискайте главата, за Бога! И не мислете, че като си държите устата широко отворена, тя някакси ще успее да поеме кислород през шнорхела. Оставете я, макар и за секунди, да излиза на повърхността и да си поема въздух.
За по-интересно може да направите като в мафиотските филми - там винаги така изтезават добрите: топят им главата във вода, докато признаят къде са парите.
Ето защо, докато тя е над водата, можете да й задавате въпроси, на които иначе едва ли бихте изтръгнали отговор: “Чела ли си Яворов?” – потапяне – “От кой отбор си?” – потапяне – “Колко е корен квадратен от 517?” – потапяне – “Спа ли с водопроводчика?” - потапяне – “Гот ли ти е, а?” – потапяне.
Може да се спори по много въпроси. Но спор няма за едно: СВИРКАТА ПОД ВОДА е природосъобразен начин на живот. Водата е естествената среда за свирката. Защо иначе на кура ще му викат “патка”, а?
Сега разбирате ли оная издайническа миризма на риба, която усещате от путката. Нищо чудно - тя просто е воден обитател.
Всички дарвинисти, дървари и дори простите пънове знаят, че животът се е зародил във водата. И макар тук да не става дума за зачеване на живот в биологическия смисъл на думата, ще чуете всеки, комуто правят СПВ, да казва: “Ех, нов живот живея!”
СВИРКАТА ПОД ВОДА е поезия. Когато за пръв път я преживях, аз разбрах какво означава “всичко, писано от философи и поети” да се сбъдне. И септември беше май. И октомври беше май. И тя ебеше май. И май на тоя басейн не му сменят водата...
Е, мога и да продължа, но ако с всичко дотук още не съм ви убедил – знаете ли какво: духайте го под вода!!!
Пернишка трилогия, част 1: Ракията
България трябва да приеме на своя територия един от затворниците на американците от Гунтанамо. Това стана ясно тези дни и развълнува обществения дух по неочакван начин. Във вестниците тези дни дори бе пълно с имена на "зверовете на тероризма" като Халид Шейх Мохамед (на снимките това е един изтормозен човек с налудничав поглед и мустаци), Рамзи Бин ал Шиб (приличащ на треторазреден индийски актьор) и Али Абд ал Азис Али (серията от индийски актьори продължава могъщо). На нас едва ли ще ни се падне чак такъв джакпот от талибанското тото, но може би ще пратят у нас някой второразреден терорист с фанатичен поглед и желание да унищожи света в името на вярата си и на собствената си налудничава душа.
Не се вълнувайте. Спокойно. Аз вече имам план и идея какво да правим с нашия талибан. Няма абсолютно никакъв смисъл да го пращаме в затвора, да трошим държавни пари за него, пък да не говорим за това, че те талибаните обикновено се отличават с политическа убедителност и фанатичен плам, а това вещае не една и две вечери пълни с проповеди в затвора. Вместо да се правим на строги тъмничар, най-добре е още от границата – войнът на Аллах да бъде пратен в пернишките села. Мощната интелектуалната сила на селяните там много по-добре от всеки превъзпитателен механизъм ще се справи с демоните на талибана и ще ги претопи в кротко удоволствие от живота, съчетано с перманентен махмурлук и желание да играеш хоро, ама постоянно.
Нали се сещате какво ще стане с опаленият от слънцето и изтормозен от Гуантанамо талибан когато премине през богословската школа на 80-градусовата ракия. Нито един пътник, пък бил той и фанатик, който е минал през пернишките села дори и случайно не се е отървал без да опита от местният еликсир, от местният повод за гордост, от местната забележителност. И сега представете си картината: това е сблъсък на мега ниво – фанатичната кръв на талибана и 80 градусовата ракия. Добро и зло. Ин и ян. В крайна сметка алкохолът винаги взема връх. Защото в тялото става горещо, Аллах за момент минава на заден план, а на преден план изплува неистовата необходимост да потанцуваш малко на сръбска музика и да си боднеш от салатата с туршия. Оттук-нататък битката за душата на талибана е спечелена гарантирам ви. Защото из пернишките села отдавна имат невероятен опит в преследването на злото от човешката душа. Ракията го прогаря, а налудничавата чалга ще накара талибана вместо Корана, да потърси философски разговор с някоя сервитьорка, при това без да му пука, че не знае български. Пернишкият дух минава за нетолерантен, но това са злобни инсинуации. Духът по онези земи не търпи педалските изгъзъци и е в състояние на благородно приемане на всичко останало по белия свят. После като ударят по едно ще качат госта си и на „Голфа” – митологичното возило от тези земи, талибанската му брада сама ще се сгърчи от ужас и ще предпочете да окапе в същия миг, вместо да изтърпи още едно такова возене.
Музикално отклонение:
Специален поздрав за баба Гинка от Левочево и синът и Страхил, ака Черниот от Мошино. Пее се на сръпски, но не мисля че ще остане нещо неразбрано:
А прелестта на пернишките земи съвсем не свършва само с ракията. Всъщност тя започва от ракията, за да свърши в екстатичното съвършенство на пълната лудост. Защото след ракията пернишката кръв не знае да стои мирно. Точно обратното – тя настоява да се изяви, да получи шанс да покаже широтата си и точно тогава започва класическият въргал. Предпополага се, че талибанът би трябвало да е трениран на бойни тактики и други дивотии, но битката из пернишките сили по никакъв начин не прилича на изнежените командоски техники. Из ония земи боят протича като богословски диспут, но с обърнат знак. Срещу юмрук се вдига стол, за дърпане на дрехи се троши крак от маса, за среден пръст се отговаря с бутилка в главата. Така, че талибанът ще се шашардиса и ще занемее пред силата на българския дух и неговата бойна слава. Малко след боя може да се извие и едно хоро, а то културологично сближава масите, те се мятат по поляната и показват на света, че не ни пука от неговото мнение, защото нашата сила е в дълбочината на душата, а не в презряната материалност на западния свят. Точно тук някъде в този момент – Абу ибн едикой си вече ще е радикално пречупен. Може дори да се затъжи за Гуантанамо, защото от цикълът бой-ракия-хоро-сръбска музика- ракия-бой няма излизане и така българщината ще тържествува, а Осама бин Ладен ще ридае с горчиви сълзи за загубата на един свой последовател. И афганистанските му или пакистанските му нощи ще бъдат кошмарни и тъжни. Но такава е съдбата на злите хора.
На третия месец от престоя си в Пернишко нашият талибан ще бъде така българизиран, че спокойно ще можем да го предложим за еврокомисар. Той и без това няма да осъзнава къде се намира, защото ще го пратим с четири тона пернишка ракия в Брюксел, така че между него и Румяна Желева разлика просто няма да има. Предполагали ли сте някога, че точно България крие в дъното на своята колективна душа рецептата за справяне с талибаните. Нека после Обама да се хвали, че той ги е победил. Ние ще знаем истината обаче....
Не се вълнувайте. Спокойно. Аз вече имам план и идея какво да правим с нашия талибан. Няма абсолютно никакъв смисъл да го пращаме в затвора, да трошим държавни пари за него, пък да не говорим за това, че те талибаните обикновено се отличават с политическа убедителност и фанатичен плам, а това вещае не една и две вечери пълни с проповеди в затвора. Вместо да се правим на строги тъмничар, най-добре е още от границата – войнът на Аллах да бъде пратен в пернишките села. Мощната интелектуалната сила на селяните там много по-добре от всеки превъзпитателен механизъм ще се справи с демоните на талибана и ще ги претопи в кротко удоволствие от живота, съчетано с перманентен махмурлук и желание да играеш хоро, ама постоянно.
Нали се сещате какво ще стане с опаленият от слънцето и изтормозен от Гуантанамо талибан когато премине през богословската школа на 80-градусовата ракия. Нито един пътник, пък бил той и фанатик, който е минал през пернишките села дори и случайно не се е отървал без да опита от местният еликсир, от местният повод за гордост, от местната забележителност. И сега представете си картината: това е сблъсък на мега ниво – фанатичната кръв на талибана и 80 градусовата ракия. Добро и зло. Ин и ян. В крайна сметка алкохолът винаги взема връх. Защото в тялото става горещо, Аллах за момент минава на заден план, а на преден план изплува неистовата необходимост да потанцуваш малко на сръбска музика и да си боднеш от салатата с туршия. Оттук-нататък битката за душата на талибана е спечелена гарантирам ви. Защото из пернишките села отдавна имат невероятен опит в преследването на злото от човешката душа. Ракията го прогаря, а налудничавата чалга ще накара талибана вместо Корана, да потърси философски разговор с някоя сервитьорка, при това без да му пука, че не знае български. Пернишкият дух минава за нетолерантен, но това са злобни инсинуации. Духът по онези земи не търпи педалските изгъзъци и е в състояние на благородно приемане на всичко останало по белия свят. После като ударят по едно ще качат госта си и на „Голфа” – митологичното возило от тези земи, талибанската му брада сама ще се сгърчи от ужас и ще предпочете да окапе в същия миг, вместо да изтърпи още едно такова возене.
Музикално отклонение:
Специален поздрав за баба Гинка от Левочево и синът и Страхил, ака Черниот от Мошино. Пее се на сръпски, но не мисля че ще остане нещо неразбрано:
А прелестта на пернишките земи съвсем не свършва само с ракията. Всъщност тя започва от ракията, за да свърши в екстатичното съвършенство на пълната лудост. Защото след ракията пернишката кръв не знае да стои мирно. Точно обратното – тя настоява да се изяви, да получи шанс да покаже широтата си и точно тогава започва класическият въргал. Предпополага се, че талибанът би трябвало да е трениран на бойни тактики и други дивотии, но битката из пернишките сили по никакъв начин не прилича на изнежените командоски техники. Из ония земи боят протича като богословски диспут, но с обърнат знак. Срещу юмрук се вдига стол, за дърпане на дрехи се троши крак от маса, за среден пръст се отговаря с бутилка в главата. Така, че талибанът ще се шашардиса и ще занемее пред силата на българския дух и неговата бойна слава. Малко след боя може да се извие и едно хоро, а то културологично сближава масите, те се мятат по поляната и показват на света, че не ни пука от неговото мнение, защото нашата сила е в дълбочината на душата, а не в презряната материалност на западния свят. Точно тук някъде в този момент – Абу ибн едикой си вече ще е радикално пречупен. Може дори да се затъжи за Гуантанамо, защото от цикълът бой-ракия-хоро-сръбска музика- ракия-бой няма излизане и така българщината ще тържествува, а Осама бин Ладен ще ридае с горчиви сълзи за загубата на един свой последовател. И афганистанските му или пакистанските му нощи ще бъдат кошмарни и тъжни. Но такава е съдбата на злите хора.
На третия месец от престоя си в Пернишко нашият талибан ще бъде така българизиран, че спокойно ще можем да го предложим за еврокомисар. Той и без това няма да осъзнава къде се намира, защото ще го пратим с четири тона пернишка ракия в Брюксел, така че между него и Румяна Желева разлика просто няма да има. Предполагали ли сте някога, че точно България крие в дъното на своята колективна душа рецептата за справяне с талибаните. Нека после Обама да се хвали, че той ги е победил. Ние ще знаем истината обаче....
Абонамент за:
Публикации (Atom)