Вчера ме обхвана някакво романтично настроение посред зима. Реших, че имам нужда от свежа кръв в обкръжението си - в смисъл, да забия нещо ново.
Без значение какво, стига да има пулс и да хвърля сянка. Първоначалният ми план беше да си счупя дясната ръка на едно - две места. Един вид, да се разделя с вечната любима по чисто технологични причини. Винаги съм бил на мнение, че преди да започнеш нова връзка, трябва да заровиш старата. По възможност в 3 сутринта, на 3 метра дълбочина, в Борисовата градина, ако е възможно под люлаков храст - заради красивите моменти в миналото. Но да не се отплесвам...
Въпреки красивият замисъл планът се провали, по чисто физиологични причини. Ще поясня: дясната ми ръка се оказа с доста по-бърз рефлекс от лявата. Бях намерил подходящ 5 килограмов чук. Сложих дясната ръка на масата, внимателно, за да не я подплаша, взех чука в лявата и нанесох светкавичен удар.
Масата изтрещя, разхвърчаха се трески и парчета дъбов фурнир – бях уцелил. За съжаление, гадината мръсна /дясната ми ръка/ невероятно бързо се беше измъкнала, миг преди удара, и сега трепереше скрита зад гърба ми.
Реших, че в случая е нужна малко хитрост. На лявата си ръка обясних, че ако ме провали още веднъж, ще дам чука на дясната. Сложих си на лицето одухотворената и замечтана физиономия на йезуитски свещенник-мисионер, току що ритуално изнасилен от индианско племе.
Обясних на дясната, че няма нищо страшно и го правя и за двама ни и много я обичам, и трябва да ми вярва. Накрая я убедих да се положи на остатъците от масата. Лявата реагира мълниеносно. Рязък замах с чука, трески, дъбов фурнир и дясната ми ръка трепереща но невредима, се опитва панически да се завре в гъза ми на скришно.
Извадих я. Започнах всичко отначало – още два часа мъки. Накрая съседите извикали полиция, заради трясъците и сипещата се от тавана мазилка. Казах на полицаите, че правя ремонт, което обясняваше трясъците и чука в лявата ми ръка. Ремонта не даваше обяснение, защо дясната ми ръка е завряна отзад до лакътя и трепери, но те някак си и не ме попитаха.
Реших че ми трябва друг план, за набавяне на нежно същество от женски пол, с цел сексуални ласки... Аз съм цар на плановете. Аз съм човека с план – както се казва. Без план даже в носа си не почвам да ровичкам. Осъзнах, че предишния е бил доста комплициран – трябваше ми нещо по-просто, за изпълнение и далеч по-ефективно.
Първо – мястото. Реших, че басейна на Спартак е изключително подходящ за целта. Привечер, там се събираха да плуват голямо количество същества от женски пол, със заветната цел да променят личното си водоизместване, преди началото на летния сезон и монокините. Второ – имах нужда от план за свалката. Нещо просто, ненатрапчиво, лесно изпълнимо и в унисон с нежната ми душевност. Мозъка ми заработи – след половин час бях готов. Усмивка на облекчение се изписа на лицето ми – нямаше начин да не успея!
Промъкнах се в комплекса през един от прозорците, оставен отворен, за да компенсира старческата немощ на вентилационната система. Бях облечен само в черни бански и черни гумени ботуши до колената. Останалата част от мен беше тъмно морава, защото аз така си и излязох от нас, а навън е зима. Разбирате ли – любовта изизква жертви, а аз живея на един час от комлекса.
Със себе си носех двайсет литрова тубичка с бензин А 98, пълна догоре. Е, не съвсем догоре, тъй като по пътя си пийнах малко. За сгряване и по – голяма скорост на движение /щом помага при колите, помага и при мен/. Освен това, носех брезентови ръкавици за заваряване, електрожен, двайсет метров удължител, транспортир, кутийка кибрит и презерватив с едър грайфер/заради зимните условия, предполагам/.
Време беше да приведа в изпълнение плана си. Към мен вече се приближаваше спасителката, подведена от странния ми вид. Бях го предвидил– не ми трябваха служебни лица, които да задушат още в зародиш, поривите на нежното ми сърце.
Съществото се приближаваше към мен изглеждайки, все едно Витоша е тръгнала нанякъде. Огромните гърди свидетелстваха, че лицето е от женски пол, но всичко останало – черните мустаци, черти достойни за професионален боксьор от ямайски произход и краката с форма на носещи греди, говореха точно обратното. Приличаше на българска състезателка по хвърляне на чук, отпреди да въведат хормоналните тестове.
Обясних със сияйна усмивка, че съм от поддръжката и я помоллих да задържи кабелите на електрожена. Винаги съм знаел, че плувкините не са особено умни. Гледаше ме с невярващ поглед как развивам удължителя и търся контакт, горе в кабината на коментаторите. До края не пусна кабелите на електрожена – мъжко момиче.
Върнах се долу, наблюдавайки с умиление спасителката, която танцуваше нещо средно между буги-буги и ситна копаница, с отмятане на главата и хайдушки подвиквания. Всички около басейна, вече усърдно я имитираха. Разбирате ли, всичко беше мокро, от електрожена, през хормоналното недоразумение до пода протичаше ток, а всички бяха боси. Освен мен разбира се, аз си бях с гумените ботуши, родно производство на ТПК-Първомай.
Сега вече започнах да изливам бензина в басеина. Появи се приятно синьо петно във водата, което се рзширяваше и отделяше изспарения. На едната пейка беше оставен касетофон. Реших че е някак си нелепо, хората около басеина да се гърчат в тишина, раздирана само от подвикванията на спасителката. Намерих подходяща станция и из басеина се разнесе гласа на Елена Папаризу. Най им пасваше на движенията.
Атмосферата започна да става купонджийска – аз съм царя на купоните. Известно време усилвах и намалявах електрожена, за да ги държа в такт с музиката, но после ми писна. Оставих танцуващите и насочих вниманието си към тези в басеина. По- умните се опитваха да излязат от водата и моментално се включваха към групата на танцуващите, останалите гледаха с ужас и недоверие.
Вече бях набелязал обекта на въжделенията си. Беше в отсрещния край на басеина и имаше тяло, което можеше да накара и футболен коментатор, да запелтечи неконролируемо. Всичко вече се беше изпълнило с бензинови изпарения.
Показах кибрита на далдисващите в басеина. Обясних им, че ако не слушкат, ще драсна клечката и ще ги командировам на геостационарна орбита, както са си по бански. Слушкаха, разбира се. Казах на всеки, в кой край на басеина да застане, използвайки за изчисленията си транспортира.
Моята бъдеща любима, след внимателни изчисления, оставих сама в най-далечния ъгъл на басеина. Гледайки я влюбено и няка закачливо си сложих презерватива. Не можех да плувам, за да отида при нея, а ако я накарах да излезе, щеше да се включи към феновете на Елена Папаризу около басеина.
Време беше. Сложих си ръкавиците за заваряване, изпих последния бензин/сега ми беше нужна бързина/, хвърлих гояща клечка към басеина и подкрепен от 98-те октана в кръвта си, спринтирах към голямата отсрещна стена на комплекса. Планът ми беше безкрайно прост.
Взривът изхвърли съдържимото от басеина. По-голямата част от натрапниците излетяха към сектора със седалките, точно както бях изчислил – те не ми трябваха. Да се настаняват по седалките и да е ме занимават. Е, те по-скоро изпопадаха, като гнили джанки, но не мога да мисля за всички, нали?
Моята любима полетя право към мен. Всичко бях изчислил префектно. Следих теакторията й с поглед. Щеше да се удари в стената на около десет метра над главата ми и после още гореща от взрива/ахаа ръкавиците за заваряване/, да падне в чакащите я долу нежни ръце.
Едно нещо само не бях предвидил- стената беше стъклена. Красивата ракета на моето сърце удари стената, точно където бях изчислил, но я проби и продължи с около 240 км/ч.
Със сълзи на очи наблюдавах, как мечтата на сърцето ми, се отдалечава в посока към Емил Марков оставяйки красива диря от ефирен, черен дим. Реших, че след 500 метровия полет, моята любима няма да е лицеприятна гледка и няма смисъл да я преследвам.
Започнаха да се чуват сирените на пожарната и полицията. Време беше да потъна в ноща. Съдбата отново ми беше изиграла лоша шега. Отново с безкрайната си власт и високомерност, бе решила, че трябва да съм сам, за пореден път отнемайки надеждата в крехкото ми сърце.
Не изключих електрожена. Нека поне танцуващите се забавляват, под погледите на тези, разпускащи в сранни пози, по и около сектора със седалките. Нека поне те бъдат щастливи...какво друго ми оставаше, освен това да правя добро. Сега когато нямах нищо. лачейки потънах в нощта, озаряван от пламъците в басейна и тресящите се сенки на меломаните около него...
Blow job underwater, or high prfficiency in scuba diving
Пичове от всички страни, задоволявайте се!
Това е лозунг, който издигам съвсем съзнателно и отговорно. Веднъж го издигнах несъзнателно и безотговорно, но тя вече не се обажда:)...
Този девиз е нещо като продължение на “съединявайте се”, но – за разлика от оригинала – не оставя и капка съмнение по отношение на резултата от съединяването. Резултата е задоволителен.
Повечето от вас сигурно са имали нещастието да кръстосват двора на родните ВУЗ-ове, където, рано или късно, някоя асистентка или наточена колежка ти пъхва я Фройд, я Ницше под мишничката. От благодарност ти пък й пъхваш нещо не чак толкова философско - своя безценен философски камък. Но не това е важното...
Важното е, че образованието ни е образувало ей такива нерви, като ни е набило в кофите най-различни нагони, интер- и алтер-егота, либида, травестии, комплекси, под- и надсъзнателни педерастии и балимумата още какво.
Лудостта ни е стигнали дотам, че дори от начина на пиене на кафе да правим изводи за своята сексуалност. Ако облизваш ръбчето на чашата, значи си падаш по майка си, копеле!!!
Ако анализираш своята сексуалност, ще стигнеш до един-единствен извод: и ти си сбъркан като всички останали, което пък те прави редовен, а следователно несбъркан и така до лудницата и обратно...
Тук ви предлагам само едно простичко упражнение, което ще сложи край на шизофренията и ще ви направи СВРЪХЧОВЕК – така наречената СПВ.
Пичове, знам, че всеки от вас има зашеметяващи любовни истории и сексуални подвизи, които могат да накарат сценаристите на XXL да си скъсат дипломите. Не искам да ми ги разказвате отново! Не! Запазете ги за следващото си гадже....
Само искам да спомена за съществуването на едно изживяване, без което животът ви би бил просто една безсмислена разходка оттук дотам и обратно.
Става въпрос за СВИРКАТА ПОД ВОДА!
Ако още не сте изживели този божествен миг на върховна наслада, най-добре е да си направите сепуко или секуро, или там каквото си правят шибаните самураи.
Защото именно СВИРКАТА ПОД ВОДА е връзката между реално и приказно, между земно и небесно, между тукашно и отвъдно...
Тя е химн на сетивата, тържество на красивото над посредственото, на атипичното над делничното...
СВИРКАТА ПОД ВОДА е нужна на мъжа, тъй както слънцето и въздуха на всяко живо същество! Ще се убедите, че - когато ви дарят с нея - вашето “същество” ще се усети по-живо отвсякога... Но не бързайте да оплескате пейзажа! Бавно, свръхчовече, бавно...
На първо място СВИРКАТА ПОД ВОДА е взаимност.
Дори и да не ви се иска, за това си трябват двама души. Всички опити да се направи подводна авто-свирка са завършили с вода в белите дробове.
Историците твърдят, че именно този стремеж е поставил началото на скоковете във вода от 12 метрова кула – в началото скачачите се опитвали “да свържат двата си края” във въздуха, след което да изживеят оргазма под вода. Но уви...
Най-важното за СВИРКАТА ПОД ВОДА е, че тя е ЛЮБОВ . Дори и най-долната пачавра няма да рискува да се удави само и само да ви докара до нирвана. На това е способен само човек, който истински ви обича и е готов дет се вика да ви умре на кура от любов!
Използвайте този железен аргумент и поискайте от половинката си да ви докаже чувствата си! Веднага!
СВИРКАТА ПОД ВОДА е среща на стихиите . Тя е мястото, където свършва въздухът и започва водата. Тя е природен кръстопът, на който е жизнено важно коя посока ще избереш. Още преди да се потопи, подводната свиркаджийка трябва да бъде твърде наясно с баланса “въздух-вода”, защото това съотношението се променя с течение на времето. За съжаление въздухът в белите дробове (дори в тези на Монсерат Кабайе) е крайно количество – т.е. въздухът свършва, а водата – не. Този научен факт налага едно периодично прекъсване на блаженството, ако разбира се държите да продължите да предавате на живо.
Затова, пичове, не й натискайте главата, за Бога! И не мислете, че като си държите устата широко отворена, тя някакси ще успее да поеме кислород през шнорхела. Оставете я, макар и за секунди, да излиза на повърхността и да си поема въздух.
За по-интересно може да направите като в мафиотските филми - там винаги така изтезават добрите: топят им главата във вода, докато признаят къде са парите.
Ето защо, докато тя е над водата, можете да й задавате въпроси, на които иначе едва ли бихте изтръгнали отговор: “Чела ли си Яворов?” – потапяне – “От кой отбор си?” – потапяне – “Колко е корен квадратен от 517?” – потапяне – “Спа ли с водопроводчика?” - потапяне – “Гот ли ти е, а?” – потапяне.
Може да се спори по много въпроси. Но спор няма за едно: СВИРКАТА ПОД ВОДА е природосъобразен начин на живот. Водата е естествената среда за свирката. Защо иначе на кура ще му викат “патка”, а?
Сега разбирате ли оная издайническа миризма на риба, която усещате от путката. Нищо чудно - тя просто е воден обитател.
Всички дарвинисти, дървари и дори простите пънове знаят, че животът се е зародил във водата. И макар тук да не става дума за зачеване на живот в биологическия смисъл на думата, ще чуете всеки, комуто правят СПВ, да казва: “Ех, нов живот живея!”
СВИРКАТА ПОД ВОДА е поезия. Когато за пръв път я преживях, аз разбрах какво означава “всичко, писано от философи и поети” да се сбъдне. И септември беше май. И октомври беше май. И тя ебеше май. И май на тоя басейн не му сменят водата...
Е, мога и да продължа, но ако с всичко дотук още не съм ви убедил – знаете ли какво: духайте го под вода!!!
Това е лозунг, който издигам съвсем съзнателно и отговорно. Веднъж го издигнах несъзнателно и безотговорно, но тя вече не се обажда:)...
Този девиз е нещо като продължение на “съединявайте се”, но – за разлика от оригинала – не оставя и капка съмнение по отношение на резултата от съединяването. Резултата е задоволителен.
Повечето от вас сигурно са имали нещастието да кръстосват двора на родните ВУЗ-ове, където, рано или късно, някоя асистентка или наточена колежка ти пъхва я Фройд, я Ницше под мишничката. От благодарност ти пък й пъхваш нещо не чак толкова философско - своя безценен философски камък. Но не това е важното...
Важното е, че образованието ни е образувало ей такива нерви, като ни е набило в кофите най-различни нагони, интер- и алтер-егота, либида, травестии, комплекси, под- и надсъзнателни педерастии и балимумата още какво.
Лудостта ни е стигнали дотам, че дори от начина на пиене на кафе да правим изводи за своята сексуалност. Ако облизваш ръбчето на чашата, значи си падаш по майка си, копеле!!!
Ако анализираш своята сексуалност, ще стигнеш до един-единствен извод: и ти си сбъркан като всички останали, което пък те прави редовен, а следователно несбъркан и така до лудницата и обратно...
Тук ви предлагам само едно простичко упражнение, което ще сложи край на шизофренията и ще ви направи СВРЪХЧОВЕК – така наречената СПВ.
Пичове, знам, че всеки от вас има зашеметяващи любовни истории и сексуални подвизи, които могат да накарат сценаристите на XXL да си скъсат дипломите. Не искам да ми ги разказвате отново! Не! Запазете ги за следващото си гадже....
Само искам да спомена за съществуването на едно изживяване, без което животът ви би бил просто една безсмислена разходка оттук дотам и обратно.
Става въпрос за СВИРКАТА ПОД ВОДА!
Ако още не сте изживели този божествен миг на върховна наслада, най-добре е да си направите сепуко или секуро, или там каквото си правят шибаните самураи.
Защото именно СВИРКАТА ПОД ВОДА е връзката между реално и приказно, между земно и небесно, между тукашно и отвъдно...
Тя е химн на сетивата, тържество на красивото над посредственото, на атипичното над делничното...
СВИРКАТА ПОД ВОДА е нужна на мъжа, тъй както слънцето и въздуха на всяко живо същество! Ще се убедите, че - когато ви дарят с нея - вашето “същество” ще се усети по-живо отвсякога... Но не бързайте да оплескате пейзажа! Бавно, свръхчовече, бавно...
На първо място СВИРКАТА ПОД ВОДА е взаимност.
Дори и да не ви се иска, за това си трябват двама души. Всички опити да се направи подводна авто-свирка са завършили с вода в белите дробове.
Историците твърдят, че именно този стремеж е поставил началото на скоковете във вода от 12 метрова кула – в началото скачачите се опитвали “да свържат двата си края” във въздуха, след което да изживеят оргазма под вода. Но уви...
Най-важното за СВИРКАТА ПОД ВОДА е, че тя е ЛЮБОВ . Дори и най-долната пачавра няма да рискува да се удави само и само да ви докара до нирвана. На това е способен само човек, който истински ви обича и е готов дет се вика да ви умре на кура от любов!
Използвайте този железен аргумент и поискайте от половинката си да ви докаже чувствата си! Веднага!
СВИРКАТА ПОД ВОДА е среща на стихиите . Тя е мястото, където свършва въздухът и започва водата. Тя е природен кръстопът, на който е жизнено важно коя посока ще избереш. Още преди да се потопи, подводната свиркаджийка трябва да бъде твърде наясно с баланса “въздух-вода”, защото това съотношението се променя с течение на времето. За съжаление въздухът в белите дробове (дори в тези на Монсерат Кабайе) е крайно количество – т.е. въздухът свършва, а водата – не. Този научен факт налага едно периодично прекъсване на блаженството, ако разбира се държите да продължите да предавате на живо.
Затова, пичове, не й натискайте главата, за Бога! И не мислете, че като си държите устата широко отворена, тя някакси ще успее да поеме кислород през шнорхела. Оставете я, макар и за секунди, да излиза на повърхността и да си поема въздух.
За по-интересно може да направите като в мафиотските филми - там винаги така изтезават добрите: топят им главата във вода, докато признаят къде са парите.
Ето защо, докато тя е над водата, можете да й задавате въпроси, на които иначе едва ли бихте изтръгнали отговор: “Чела ли си Яворов?” – потапяне – “От кой отбор си?” – потапяне – “Колко е корен квадратен от 517?” – потапяне – “Спа ли с водопроводчика?” - потапяне – “Гот ли ти е, а?” – потапяне.
Може да се спори по много въпроси. Но спор няма за едно: СВИРКАТА ПОД ВОДА е природосъобразен начин на живот. Водата е естествената среда за свирката. Защо иначе на кура ще му викат “патка”, а?
Сега разбирате ли оная издайническа миризма на риба, която усещате от путката. Нищо чудно - тя просто е воден обитател.
Всички дарвинисти, дървари и дори простите пънове знаят, че животът се е зародил във водата. И макар тук да не става дума за зачеване на живот в биологическия смисъл на думата, ще чуете всеки, комуто правят СПВ, да казва: “Ех, нов живот живея!”
СВИРКАТА ПОД ВОДА е поезия. Когато за пръв път я преживях, аз разбрах какво означава “всичко, писано от философи и поети” да се сбъдне. И септември беше май. И октомври беше май. И тя ебеше май. И май на тоя басейн не му сменят водата...
Е, мога и да продължа, но ако с всичко дотук още не съм ви убедил – знаете ли какво: духайте го под вода!!!
Пернишка трилогия, част 1: Ракията
България трябва да приеме на своя територия един от затворниците на американците от Гунтанамо. Това стана ясно тези дни и развълнува обществения дух по неочакван начин. Във вестниците тези дни дори бе пълно с имена на "зверовете на тероризма" като Халид Шейх Мохамед (на снимките това е един изтормозен човек с налудничав поглед и мустаци), Рамзи Бин ал Шиб (приличащ на треторазреден индийски актьор) и Али Абд ал Азис Али (серията от индийски актьори продължава могъщо). На нас едва ли ще ни се падне чак такъв джакпот от талибанското тото, но може би ще пратят у нас някой второразреден терорист с фанатичен поглед и желание да унищожи света в името на вярата си и на собствената си налудничава душа.
Не се вълнувайте. Спокойно. Аз вече имам план и идея какво да правим с нашия талибан. Няма абсолютно никакъв смисъл да го пращаме в затвора, да трошим държавни пари за него, пък да не говорим за това, че те талибаните обикновено се отличават с политическа убедителност и фанатичен плам, а това вещае не една и две вечери пълни с проповеди в затвора. Вместо да се правим на строги тъмничар, най-добре е още от границата – войнът на Аллах да бъде пратен в пернишките села. Мощната интелектуалната сила на селяните там много по-добре от всеки превъзпитателен механизъм ще се справи с демоните на талибана и ще ги претопи в кротко удоволствие от живота, съчетано с перманентен махмурлук и желание да играеш хоро, ама постоянно.
Нали се сещате какво ще стане с опаленият от слънцето и изтормозен от Гуантанамо талибан когато премине през богословската школа на 80-градусовата ракия. Нито един пътник, пък бил той и фанатик, който е минал през пернишките села дори и случайно не се е отървал без да опита от местният еликсир, от местният повод за гордост, от местната забележителност. И сега представете си картината: това е сблъсък на мега ниво – фанатичната кръв на талибана и 80 градусовата ракия. Добро и зло. Ин и ян. В крайна сметка алкохолът винаги взема връх. Защото в тялото става горещо, Аллах за момент минава на заден план, а на преден план изплува неистовата необходимост да потанцуваш малко на сръбска музика и да си боднеш от салатата с туршия. Оттук-нататък битката за душата на талибана е спечелена гарантирам ви. Защото из пернишките села отдавна имат невероятен опит в преследването на злото от човешката душа. Ракията го прогаря, а налудничавата чалга ще накара талибана вместо Корана, да потърси философски разговор с някоя сервитьорка, при това без да му пука, че не знае български. Пернишкият дух минава за нетолерантен, но това са злобни инсинуации. Духът по онези земи не търпи педалските изгъзъци и е в състояние на благородно приемане на всичко останало по белия свят. После като ударят по едно ще качат госта си и на „Голфа” – митологичното возило от тези земи, талибанската му брада сама ще се сгърчи от ужас и ще предпочете да окапе в същия миг, вместо да изтърпи още едно такова возене.
Музикално отклонение:
Специален поздрав за баба Гинка от Левочево и синът и Страхил, ака Черниот от Мошино. Пее се на сръпски, но не мисля че ще остане нещо неразбрано:
А прелестта на пернишките земи съвсем не свършва само с ракията. Всъщност тя започва от ракията, за да свърши в екстатичното съвършенство на пълната лудост. Защото след ракията пернишката кръв не знае да стои мирно. Точно обратното – тя настоява да се изяви, да получи шанс да покаже широтата си и точно тогава започва класическият въргал. Предпополага се, че талибанът би трябвало да е трениран на бойни тактики и други дивотии, но битката из пернишките сили по никакъв начин не прилича на изнежените командоски техники. Из ония земи боят протича като богословски диспут, но с обърнат знак. Срещу юмрук се вдига стол, за дърпане на дрехи се троши крак от маса, за среден пръст се отговаря с бутилка в главата. Така, че талибанът ще се шашардиса и ще занемее пред силата на българския дух и неговата бойна слава. Малко след боя може да се извие и едно хоро, а то културологично сближава масите, те се мятат по поляната и показват на света, че не ни пука от неговото мнение, защото нашата сила е в дълбочината на душата, а не в презряната материалност на западния свят. Точно тук някъде в този момент – Абу ибн едикой си вече ще е радикално пречупен. Може дори да се затъжи за Гуантанамо, защото от цикълът бой-ракия-хоро-сръбска музика- ракия-бой няма излизане и така българщината ще тържествува, а Осама бин Ладен ще ридае с горчиви сълзи за загубата на един свой последовател. И афганистанските му или пакистанските му нощи ще бъдат кошмарни и тъжни. Но такава е съдбата на злите хора.
На третия месец от престоя си в Пернишко нашият талибан ще бъде така българизиран, че спокойно ще можем да го предложим за еврокомисар. Той и без това няма да осъзнава къде се намира, защото ще го пратим с четири тона пернишка ракия в Брюксел, така че между него и Румяна Желева разлика просто няма да има. Предполагали ли сте някога, че точно България крие в дъното на своята колективна душа рецептата за справяне с талибаните. Нека после Обама да се хвали, че той ги е победил. Ние ще знаем истината обаче....
Не се вълнувайте. Спокойно. Аз вече имам план и идея какво да правим с нашия талибан. Няма абсолютно никакъв смисъл да го пращаме в затвора, да трошим държавни пари за него, пък да не говорим за това, че те талибаните обикновено се отличават с политическа убедителност и фанатичен плам, а това вещае не една и две вечери пълни с проповеди в затвора. Вместо да се правим на строги тъмничар, най-добре е още от границата – войнът на Аллах да бъде пратен в пернишките села. Мощната интелектуалната сила на селяните там много по-добре от всеки превъзпитателен механизъм ще се справи с демоните на талибана и ще ги претопи в кротко удоволствие от живота, съчетано с перманентен махмурлук и желание да играеш хоро, ама постоянно.
Нали се сещате какво ще стане с опаленият от слънцето и изтормозен от Гуантанамо талибан когато премине през богословската школа на 80-градусовата ракия. Нито един пътник, пък бил той и фанатик, който е минал през пернишките села дори и случайно не се е отървал без да опита от местният еликсир, от местният повод за гордост, от местната забележителност. И сега представете си картината: това е сблъсък на мега ниво – фанатичната кръв на талибана и 80 градусовата ракия. Добро и зло. Ин и ян. В крайна сметка алкохолът винаги взема връх. Защото в тялото става горещо, Аллах за момент минава на заден план, а на преден план изплува неистовата необходимост да потанцуваш малко на сръбска музика и да си боднеш от салатата с туршия. Оттук-нататък битката за душата на талибана е спечелена гарантирам ви. Защото из пернишките села отдавна имат невероятен опит в преследването на злото от човешката душа. Ракията го прогаря, а налудничавата чалга ще накара талибана вместо Корана, да потърси философски разговор с някоя сервитьорка, при това без да му пука, че не знае български. Пернишкият дух минава за нетолерантен, но това са злобни инсинуации. Духът по онези земи не търпи педалските изгъзъци и е в състояние на благородно приемане на всичко останало по белия свят. После като ударят по едно ще качат госта си и на „Голфа” – митологичното возило от тези земи, талибанската му брада сама ще се сгърчи от ужас и ще предпочете да окапе в същия миг, вместо да изтърпи още едно такова возене.
Музикално отклонение:
Специален поздрав за баба Гинка от Левочево и синът и Страхил, ака Черниот от Мошино. Пее се на сръпски, но не мисля че ще остане нещо неразбрано:
А прелестта на пернишките земи съвсем не свършва само с ракията. Всъщност тя започва от ракията, за да свърши в екстатичното съвършенство на пълната лудост. Защото след ракията пернишката кръв не знае да стои мирно. Точно обратното – тя настоява да се изяви, да получи шанс да покаже широтата си и точно тогава започва класическият въргал. Предпополага се, че талибанът би трябвало да е трениран на бойни тактики и други дивотии, но битката из пернишките сили по никакъв начин не прилича на изнежените командоски техники. Из ония земи боят протича като богословски диспут, но с обърнат знак. Срещу юмрук се вдига стол, за дърпане на дрехи се троши крак от маса, за среден пръст се отговаря с бутилка в главата. Така, че талибанът ще се шашардиса и ще занемее пред силата на българския дух и неговата бойна слава. Малко след боя може да се извие и едно хоро, а то културологично сближава масите, те се мятат по поляната и показват на света, че не ни пука от неговото мнение, защото нашата сила е в дълбочината на душата, а не в презряната материалност на западния свят. Точно тук някъде в този момент – Абу ибн едикой си вече ще е радикално пречупен. Може дори да се затъжи за Гуантанамо, защото от цикълът бой-ракия-хоро-сръбска музика- ракия-бой няма излизане и така българщината ще тържествува, а Осама бин Ладен ще ридае с горчиви сълзи за загубата на един свой последовател. И афганистанските му или пакистанските му нощи ще бъдат кошмарни и тъжни. Но такава е съдбата на злите хора.
На третия месец от престоя си в Пернишко нашият талибан ще бъде така българизиран, че спокойно ще можем да го предложим за еврокомисар. Той и без това няма да осъзнава къде се намира, защото ще го пратим с четири тона пернишка ракия в Брюксел, така че между него и Румяна Желева разлика просто няма да има. Предполагали ли сте някога, че точно България крие в дъното на своята колективна душа рецептата за справяне с талибаните. Нека после Обама да се хвали, че той ги е победил. Ние ще знаем истината обаче....
BG Government SPAM - v.0.2
Тук си излях гнева относно това как средностатистическия държавен служител в България в опитите си да бъде полезен на обществото, на учреждението в което работи и най-вече на себе си, прави първите си плахи опити в The Мрежата.
Явно или съм подценил служителя, или той не представителна извадка. Защото последва продължение...
Онова линкче горе го пуснах точно на 2 места - Svejo.net и във Facebook. С тези си действия явно съм изпълнил минималното, но задължително условие "мислите ми да видят бял свят".
Един час по-късно получавам e-mail, електрическо съобщение така са се каже.
Познайте от кой - ми от Тошко - героя от предишния ми пост. Тошко или виси в svejo.net по цял ден (където е почти невъзможно да ме засече, защото явно не съм свеж и линка е потънал доста надолу) или е ВЪРЛ почитател на Фейса.
Правя си тези изводи защото:
SPAM Номер 2 има Subject!!! И той е FW: Pandemic flu.
Това нещо и баба ми да сложа за спам филтър ще го захвърли в мазата (разбирай в junk folder-а).
SPAM Номер 2 съдържа обяснение защо е пратен: "Препращам отново заради пропуснат Subject (б.р.: Тошко говори от първо число единствено число. Подпис липсва.)".
SPAM Номер 2 е пращан само до 1 получател. Чрез бутона "FW ->". Следва посещение на Send Items, избор на последния изпратен e-mail, натискане на бутона "FW ->", изибране на следващия получател... GOTO 20.
Кеф.... искам да стана държавен служител. Заплата няма да взимам, само СПАМ да пращам ми стига...
Тошко, нищо лично, кефиш ме пич! Дерзай!
Явно или съм подценил служителя, или той не представителна извадка. Защото последва продължение...
Онова линкче горе го пуснах точно на 2 места - Svejo.net и във Facebook. С тези си действия явно съм изпълнил минималното, но задължително условие "мислите ми да видят бял свят".
Един час по-късно получавам e-mail, електрическо съобщение така са се каже.
Познайте от кой - ми от Тошко - героя от предишния ми пост. Тошко или виси в svejo.net по цял ден (където е почти невъзможно да ме засече, защото явно не съм свеж и линка е потънал доста надолу) или е ВЪРЛ почитател на Фейса.
Правя си тези изводи защото:
SPAM Номер 2 има Subject!!! И той е FW: Pandemic flu.
Това нещо и баба ми да сложа за спам филтър ще го захвърли в мазата (разбирай в junk folder-а).
SPAM Номер 2 съдържа обяснение защо е пратен: "Препращам отново заради пропуснат Subject (б.р.: Тошко говори от първо число единствено число. Подпис липсва.)".
SPAM Номер 2 е пращан само до 1 получател. Чрез бутона "FW ->". Следва посещение на Send Items, избор на последния изпратен e-mail, натискане на бутона "FW ->", изибране на следващия получател... GOTO 20.
Кеф.... искам да стана държавен служител. Заплата няма да взимам, само СПАМ да пращам ми стига...
Тошко, нищо лично, кефиш ме пич! Дерзай!
BG Government SPAM
Една остроумица твърди, че човек не си избира роднините, но приятелите са си изцяло негова отговорност. В конкретния случай - отговорността да получаваш спам макар и добродушен, от държавни служители, си е изцяло наше бреме.
Поводът за настоящата ми словестна полюция е едно писмо от МТИТС (да не се чете "mmm... tits"!) получено преди малко.
В него авторът ни уведомява, че Департамента за вътрешна сигурност на САЩ направил изследване.
Темата на изследването е "Въздействието на пандемичен грип върху комуникационните мрежи"?!?! Грип, мрежи... бе тези в САЩ нямат ли си NOD32?? И как грипът е проникнал в мрежите им, телекомуникационните?? Явно ще да е нов щам - H1N1, WEB2FTP3. Айстигабе!
Чета надолу.. имало препоръки, т.е. указания направени. Четири броя. Внимавай в картинката, че ако не изпълниш указанията, не носим отговорност!.
Следва разграничаване на автора и бягането му от отговорност - изследването било за САЩ. Но и съпричастност към дискутираната проблематика - позиция, че документа би бил полезен. Като за капак: призив да оспамим всички приятели и познати, които по някаква случайност не са попаднали в спам-листата на government.bg
Ми хайде да го видим този документ - аттачнатият файл с кодовото име EAPC(CCPC)N(2009)0022.pdf, което може да те доведе до сериозни размисли на теми в сферата на енигматичните науки и творчеството на Даун Браун в ранния му период и творбата му "Цифрова крепост". Посегнах с мишката да отворя файла и за миг се почуствах като Том Круз "... файлът, барабар с компютърът ти ще се самоунищожи след 5 сек! 5, 4, 3...". Престраших се.
Такааа, в него на чист роден English се разглеждат душевните терзания на главния герой, дали да ходи на работа болнав и да окиха всичките си колеги, превръщайки се в самоходна бактериологична бомба БЕЗ закъснител. Ако и в името му има Ел, Ал или Бин, направо да влиза в TOP 20 Most Wanted guests of Guantanamo Beach Resort.
Алтернативата на героЯт е да си стои вкъщи, което води до следващият екзестенцианен въпрос "ще го бъде или няма да го бъде" интернет доставчикът ми. С други думи (прости): дали кварталният LAN-аджия ще устиска пийкът в натоварването на ланката му и ще има ли достатъчен капацитет да поеме всички грипясали представители на работническата класа.
..и тук дойде ШОКЪТ!
Ми че то докладът, изследването де, било писано 2007 година... и вече смених образа - станах(С)Мел Гибсън и филмът му за голямата конспирация (забравих му името, плс провери в ИМДБ.com.
Значи:
Хамериканците са знаели за грипa, този модерния, свинския, още 2007 година. Но чак сега предупреждават партньорите си от NATO ( щото доклада идвал по линия на сътрудничестовото ни с цитираната пара-военна организация). Накрая ще се окаже, че този грип наистина е една добре-режисирана пиеса за изкарване на малко кинтаж и стабилизирането на САЩ икономиката по този начин. Документът е поредното зрънце от насаждането на паника, водеща до безразборното и паническо изкупуване на наличните количества антигрипал, тубифлекс и озверин от аптеките.
Но хайде стига толкова sci-fi, да се върнем на критиката към българския спам-чиновник. Подготвих краткаинструкция списък с допускани грешки:
"Как НЕ СЕ праща е-(лектрическо) съобщение", задължително четиво за членовете на домейна government.bg:
Грешка 1: (която става ясно, че е допусната едва накрая):
Не е редно да използваш пощенската кутия tdragostinov@daits.government.bg, а накрая на писмото да си се подписал "Александър Согиндолски". Защо така г-н Согиндолски, защо така Александре? Няма кой да ти направи e-mail бокс ли? Съмнявам се! Клетия Тошко, сигурно яко се напъва пред началството и слугинажната му душа изпада в оргазмено състояние, когато се е успял да се натегне на началника.
Грешка 1.а:
daits.government.bg вече няма, кога ще си оправите mail адресите? Викнете 50-60 човека от ЕТ "Информационно обслужване по домовете", момчетата ще ви нацъкат настройките за по-малко от 100 дни.
Грешка 2:
Списъкът с e-mail адресите на всички получатели явно е събиран усърдно, но не особено качествено. Сред стандартните получатели info и office, гордо се мъдрят callcenter, webmaster, та даже и 47000, но пък и специлано отношение към anna_naydenova - да почерпи.
Грешка 3:
E-mail без Subject не чета! Демонстрира пълна липса на УВАЖЕНИЕ!
Грешка 4:
Body-то, ах... Отварям HTML форматирани писма, няма проблем. Но WYSIWYG редакторите не са това което бяха. Не ползвайте TAB бутона, когато пишете е-mails, много ви моля! Не е фатално, ако новят абзац не е един ТАВ навътре.
И айде малко по-голямо уважение към държавните символи - този герб на Р.България от мокър вестник ли го сканирахте? Само кажете че ви трябва и ще ви пратя векторно изображение с 600 dpi.
Извод:
Смятам да се регистрирам на тази страница: http://www.kzp.bg/register/.
Наивно по дестски се надявам, че при следващия спам от government.bg Държавата ще издърпа ушите на Държавата.
Надеждите умират последни... но умират.
Поводът за настоящата ми словестна полюция е едно писмо от МТИТС (да не се чете "mmm... tits"!) получено преди малко.
В него авторът ни уведомява, че Департамента за вътрешна сигурност на САЩ направил изследване.
Темата на изследването е "Въздействието на пандемичен грип върху комуникационните мрежи"?!?! Грип, мрежи... бе тези в САЩ нямат ли си NOD32?? И как грипът е проникнал в мрежите им, телекомуникационните?? Явно ще да е нов щам - H1N1, WEB2FTP3. Айстигабе!
Чета надолу.. имало препоръки, т.е. указания направени. Четири броя. Внимавай в картинката, че ако не изпълниш указанията, не носим отговорност!.
Следва разграничаване на автора и бягането му от отговорност - изследването било за САЩ. Но и съпричастност към дискутираната проблематика - позиция, че документа би бил полезен. Като за капак: призив да оспамим всички приятели и познати, които по някаква случайност не са попаднали в спам-листата на government.bg
Ми хайде да го видим този документ - аттачнатият файл с кодовото име EAPC(CCPC)N(2009)0022.pdf, което може да те доведе до сериозни размисли на теми в сферата на енигматичните науки и творчеството на Даун Браун в ранния му период и творбата му "Цифрова крепост". Посегнах с мишката да отворя файла и за миг се почуствах като Том Круз "... файлът, барабар с компютърът ти ще се самоунищожи след 5 сек! 5, 4, 3...". Престраших се.
Такааа, в него на чист роден English се разглеждат душевните терзания на главния герой, дали да ходи на работа болнав и да окиха всичките си колеги, превръщайки се в самоходна бактериологична бомба БЕЗ закъснител. Ако и в името му има Ел, Ал или Бин, направо да влиза в TOP 20 Most Wanted guests of Guantanamo Beach Resort.
Алтернативата на героЯт е да си стои вкъщи, което води до следващият екзестенцианен въпрос "ще го бъде или няма да го бъде" интернет доставчикът ми. С други думи (прости): дали кварталният LAN-аджия ще устиска пийкът в натоварването на ланката му и ще има ли достатъчен капацитет да поеме всички грипясали представители на работническата класа.
..и тук дойде ШОКЪТ!
Ми че то докладът, изследването де, било писано 2007 година... и вече смених образа - станах(С)Мел Гибсън и филмът му за голямата конспирация (забравих му името, плс провери в ИМДБ.com.
Значи:
Хамериканците са знаели за грипa, този модерния, свинския, още 2007 година. Но чак сега предупреждават партньорите си от NATO ( щото доклада идвал по линия на сътрудничестовото ни с цитираната пара-военна организация). Накрая ще се окаже, че този грип наистина е една добре-режисирана пиеса за изкарване на малко кинтаж и стабилизирането на САЩ икономиката по този начин. Документът е поредното зрънце от насаждането на паника, водеща до безразборното и паническо изкупуване на наличните количества антигрипал, тубифлекс и озверин от аптеките.
Но хайде стига толкова sci-fi, да се върнем на критиката към българския спам-чиновник. Подготвих кратка
"Как НЕ СЕ праща е-(лектрическо) съобщение", задължително четиво за членовете на домейна government.bg:
Грешка 1: (която става ясно, че е допусната едва накрая):
Не е редно да използваш пощенската кутия tdragostinov@daits.government.bg, а накрая на писмото да си се подписал "Александър Согиндолски". Защо така г-н Согиндолски, защо така Александре? Няма кой да ти направи e-mail бокс ли? Съмнявам се! Клетия Тошко, сигурно яко се напъва пред началството и слугинажната му душа изпада в оргазмено състояние, когато се е успял да се натегне на началника.
Грешка 1.а:
daits.government.bg вече няма, кога ще си оправите mail адресите? Викнете 50-60 човека от ЕТ "Информационно обслужване по домовете", момчетата ще ви нацъкат настройките за по-малко от 100 дни.
Грешка 2:
Списъкът с e-mail адресите на всички получатели явно е събиран усърдно, но не особено качествено. Сред стандартните получатели info и office, гордо се мъдрят callcenter, webmaster, та даже и 47000, но пък и специлано отношение към anna_naydenova - да почерпи.
Грешка 3:
E-mail без Subject не чета! Демонстрира пълна липса на УВАЖЕНИЕ!
Грешка 4:
Body-то, ах... Отварям HTML форматирани писма, няма проблем. Но WYSIWYG редакторите не са това което бяха. Не ползвайте TAB бутона, когато пишете е-mails, много ви моля! Не е фатално, ако новят абзац не е един ТАВ навътре.
И айде малко по-голямо уважение към държавните символи - този герб на Р.България от мокър вестник ли го сканирахте? Само кажете че ви трябва и ще ви пратя векторно изображение с 600 dpi.
Извод:
Смятам да се регистрирам на тази страница: http://www.kzp.bg/register/.
Наивно по дестски се надявам, че при следващия спам от government.bg Държавата ще издърпа ушите на Държавата.
Надеждите умират последни... но умират.
Бит и душевност на жената в България
Със сигурност всички знаем стария лаф, че проституката прави секс с всички, а курвата прави секс с всички, освен с теб. Е, в България нещата вече не стоят по този начин. Тук отдавна всички сме станали курви по една или друга причина – държавата ни е курвенска, политиците ни са курвенски, спортът ни е курвенски, културата – още повече. И както навсякъде, така и тук, курвенското ни общество може спокойно да се раздели на няколко групички, флагманите на курвенското поведение.
Този текст не претендира за научна достоверност, още по-малко пък желае да сложи всички жени под един знаменател, защото все пак е основан на лични наблюдения.
Ако трябва да генеразлизираме нежната част от българското общество, мисля, че спокойно можем да изведем 3 категории жени.
1. Селската курва
Всички мъже я познават – тя е родена в малките градчета или селата и най-голямата й мечта е да си намери някой “от Софията” или “от градо”, за да успее да направи живота си пълноценен. Нейната вродена душевна простота, съчетана с тотално отсъствие на вкус и интелект, веднага я превръщат в проста секс-кукла за една вечер. Селската курва всеки път се надява, че именно последният е нейният човек, Принцът на бял кон, но на сутринта остава с пръст в устата и с една почерпка от предишната вечер.
Постепенно селската курва, която още от 16 годишна се облича с възможно най-кичозните леопардови тоалетчета за по 20 лв. от хоремага, осъзнава, че освен да я употребяват за една вечер, май друго няма да постигне в родното си градче от селски тип. Затова тя или се хваща с някой селяндур, захвърля леопардовите тоалетчета и хваща мотиката, или си наляга парцалките и идва в София, Пловдив или Варна. Там тя учи “вишо”, очите и дупките й все повече се разширяват в търсене на Принца. Годините минават и селската курва се отчайва – ако не е успяла да омае някой пъпчив, заклет девственик с апартамент в “Лозенец”, тя е изправена пред най-страшния избор в живота си – или да си купи еднопосочен билет от БДЖ за село, или да стане проститутка в Големия град.
Мечтите й са разбити, леопардовите тоалетчета – поизтъркани на коленцата, духът й – сломен. Живее под наем в гарсониера в “Овча купел”, “Люлин”, “Обеля” или “Враждебна”, води жалко съществуване и тъгува по родното село. Но тя не може да се върне там, тя е живяла десетина година “в Софията” и е вярна на максимата “по-добре курва в града, отколкото царица на село”. И, ако докато е “учила вишо”, мястото й на действие неизменно е бил Студентски град, то сега тя се навърта около Лъвов мост или Околовръстното.
2. Градската курва
Докато селската курва не е виновна, че преследвайки сляпо мечтата си, постепенно се превръща в трагичен образ от поетиката на Смирненски, то градската й версия е много по-сложна. Градската курва си е чиста проба шаврантия с претенции. Начинът й на поведение се формира още в средното училище, като неизменно започва със секс с батко от горните класове. Тя се държи надменно със съучениците си и демонстрира, че е много по-голяма и по-отракана от тях.
Следващите години нейното поведение не мръдва и със сантиметър – единственото, което постепенно се оформя в нея, е вътрешното чувство, че може да има всеки мъж на света. Това от своя страна води и до натрупване на все по-големи претенции, които рядко имат някакво реално покритие.
Градската курва дружи с момичета от своя тип и презира селските курви. Полето й на действие е ясен – центърът на града със своите снобарски заведения. Там тя може да стои в продължение на часове на някоя минерална водичка, докато не дойде някоя мутра, която да я покровителства за известно време. Шаврантията изкарва 2-3 месеца с добре облечения здравеняк, но през цялото време не спира да се оплаква на познатите си от него. Тя се мъчи подсъзнателно да оправдае връзката си с него, защото придобитите й претенции я карат да се чувства недоволна. В същото време тя не може да се откаже от бляскавия живот, който парите на нейния тъпкач й осигуряват.
Когато най-накрая мутрата разкара градската курва, тя изпада в тежка душевна драма, приема образа на невинна жертва на жестокия мъж и се впуска в постоянни секс-маратони с други елегантни бизнесмени, като този цикъл се повтаря през половин година.
Градската курва е в добри отношения с мъжете, с които не прави секс – тя се мъчи да се покаже като умна и мила, защото никога не би изпуснала една евентуална аванта. Градската курва може и да флиртува с мъжете, представя се в различна светлина и има вътрешната необходимост да бъде винаги обгрижвана. Въпреки че се показва като емоционална, нейните чувства до такава степен са закърнели покрай въргалянето и лапането на парите на приятеля й, че в повечето случаи изглежда дори гротескно.
Градската курва постепенно пораства и към 30-ата си година започва да се замисля за бъдещето си. Ако не се е оженила “по любов” за богатия си приятел, тя постепенно започва да снишава критерия. Някои момичета от компанията й са вече женени, красотата й започва да увяхва, мутрите вече не я поглеждат, а се насочват към по-младите представителки на групата й. В този момент градската курва, която има мозък в главата си, се изправя пред страшна дилема – или да пренебрегне доскорошните си претенции и да се задоми с “някой свестен, макар и не такъв какъвто съм си го представяла”, или да премине в третата група БГ-курви.
3. Незадоволените курви
Това безспорно е най-страшната категория жени, които в последните години рязко увеличават своя брой. И ако допреди 3-4 години представителките на тази група бяха жени над 30-те, то в последно време тенденцията е възрастовата граница да пада дори към 22-23.
Този тип жени твъдят, че за тях кариерата е най-важна. Ако ги слушате, оставате с впечатлението, че най-много на света мразят мъжете, селските курви и шаврантиите с претенции. Незадоволените курви са най-силни, когато са се събрали в някое заведение и обсъждат на висок глас познатите си, които са различни от тяхната група.
За разлика от предишните две групи, незадоволените отричат секса като средство за постигането на нещо. Въпреки че дават вид, че не се интересуват от мъжете, този тип курви са най-изобретателни в печеленето на другия пол. Те заемат позицията на мъж и си вярват, че едва ли не имат пенис. За разлика от градските курви, те не са мили и внимателни към “силния пол”, просто защото за тях той не е силен. Те не използват женските хитрини, не флиртуват и не се правят на невинни жертви. Напротив, показат се изцяло незаинтересовани от мъжете, с които се виждат често, но за сметка на това, когато решат да си уредят секс за една вечер, са изключително директни.
На сутринта, естествено, се чувстват незадоволени, не защото мъжът се е представил лошо, а защото все пак, както и да го погледнат, осъзнават, че те пак са го поели, а друг им го е вкарал.
През деня този тип жени вечно са навъсени и под маската на професионализма си крият сексуална незадоволеност. Постепенно тези дами осъзнават, че широко афишираната им асексуалност не ги прави интересни, а жалки в очите на мъжете. Но тъй като женствеността в тях изцяло е закърняла, вътрешната им драма избива в злобно отношение към мъжете, както и към селските и градски курви. Постепенно това, с което са парадирали преди време, пренебрежението, което са показвали към другите, се връща като бумеранг към тях. Те вече не са толкова директни в търсенето на секс, все по-рядко излизат по заведения и до 35-ата си година вече осъзнават, че са тотално загубени за живота извън работното си място.
Другите жени
Естествено тези 3 групи все още не обхващат 100% от нежното население в България. От друга страна обаче всяка жена е възприела в различна степен поведение, описано в една от 3-те групи. Проблемът е, че веднъж усвоили някои похвати на курвенското държание, българките не знаят кога да се спрат и с бързи и уверени крачки се запътват към горепосочената класификация. А тогава вече ще стане страшно, не за нас мъжете, а за самите тях. Няма нужда след като държавата ни е курвенска, и курвите ни да се изкурвяват още повече.
Този текст не претендира за научна достоверност, още по-малко пък желае да сложи всички жени под един знаменател, защото все пак е основан на лични наблюдения.
Ако трябва да генеразлизираме нежната част от българското общество, мисля, че спокойно можем да изведем 3 категории жени.
1. Селската курва
Всички мъже я познават – тя е родена в малките градчета или селата и най-голямата й мечта е да си намери някой “от Софията” или “от градо”, за да успее да направи живота си пълноценен. Нейната вродена душевна простота, съчетана с тотално отсъствие на вкус и интелект, веднага я превръщат в проста секс-кукла за една вечер. Селската курва всеки път се надява, че именно последният е нейният човек, Принцът на бял кон, но на сутринта остава с пръст в устата и с една почерпка от предишната вечер.
Постепенно селската курва, която още от 16 годишна се облича с възможно най-кичозните леопардови тоалетчета за по 20 лв. от хоремага, осъзнава, че освен да я употребяват за една вечер, май друго няма да постигне в родното си градче от селски тип. Затова тя или се хваща с някой селяндур, захвърля леопардовите тоалетчета и хваща мотиката, или си наляга парцалките и идва в София, Пловдив или Варна. Там тя учи “вишо”, очите и дупките й все повече се разширяват в търсене на Принца. Годините минават и селската курва се отчайва – ако не е успяла да омае някой пъпчив, заклет девственик с апартамент в “Лозенец”, тя е изправена пред най-страшния избор в живота си – или да си купи еднопосочен билет от БДЖ за село, или да стане проститутка в Големия град.
Мечтите й са разбити, леопардовите тоалетчета – поизтъркани на коленцата, духът й – сломен. Живее под наем в гарсониера в “Овча купел”, “Люлин”, “Обеля” или “Враждебна”, води жалко съществуване и тъгува по родното село. Но тя не може да се върне там, тя е живяла десетина година “в Софията” и е вярна на максимата “по-добре курва в града, отколкото царица на село”. И, ако докато е “учила вишо”, мястото й на действие неизменно е бил Студентски град, то сега тя се навърта около Лъвов мост или Околовръстното.
2. Градската курва
Докато селската курва не е виновна, че преследвайки сляпо мечтата си, постепенно се превръща в трагичен образ от поетиката на Смирненски, то градската й версия е много по-сложна. Градската курва си е чиста проба шаврантия с претенции. Начинът й на поведение се формира още в средното училище, като неизменно започва със секс с батко от горните класове. Тя се държи надменно със съучениците си и демонстрира, че е много по-голяма и по-отракана от тях.
Следващите години нейното поведение не мръдва и със сантиметър – единственото, което постепенно се оформя в нея, е вътрешното чувство, че може да има всеки мъж на света. Това от своя страна води и до натрупване на все по-големи претенции, които рядко имат някакво реално покритие.
Градската курва дружи с момичета от своя тип и презира селските курви. Полето й на действие е ясен – центърът на града със своите снобарски заведения. Там тя може да стои в продължение на часове на някоя минерална водичка, докато не дойде някоя мутра, която да я покровителства за известно време. Шаврантията изкарва 2-3 месеца с добре облечения здравеняк, но през цялото време не спира да се оплаква на познатите си от него. Тя се мъчи подсъзнателно да оправдае връзката си с него, защото придобитите й претенции я карат да се чувства недоволна. В същото време тя не може да се откаже от бляскавия живот, който парите на нейния тъпкач й осигуряват.
Когато най-накрая мутрата разкара градската курва, тя изпада в тежка душевна драма, приема образа на невинна жертва на жестокия мъж и се впуска в постоянни секс-маратони с други елегантни бизнесмени, като този цикъл се повтаря през половин година.
Градската курва е в добри отношения с мъжете, с които не прави секс – тя се мъчи да се покаже като умна и мила, защото никога не би изпуснала една евентуална аванта. Градската курва може и да флиртува с мъжете, представя се в различна светлина и има вътрешната необходимост да бъде винаги обгрижвана. Въпреки че се показва като емоционална, нейните чувства до такава степен са закърнели покрай въргалянето и лапането на парите на приятеля й, че в повечето случаи изглежда дори гротескно.
Градската курва постепенно пораства и към 30-ата си година започва да се замисля за бъдещето си. Ако не се е оженила “по любов” за богатия си приятел, тя постепенно започва да снишава критерия. Някои момичета от компанията й са вече женени, красотата й започва да увяхва, мутрите вече не я поглеждат, а се насочват към по-младите представителки на групата й. В този момент градската курва, която има мозък в главата си, се изправя пред страшна дилема – или да пренебрегне доскорошните си претенции и да се задоми с “някой свестен, макар и не такъв какъвто съм си го представяла”, или да премине в третата група БГ-курви.
3. Незадоволените курви
Това безспорно е най-страшната категория жени, които в последните години рязко увеличават своя брой. И ако допреди 3-4 години представителките на тази група бяха жени над 30-те, то в последно време тенденцията е възрастовата граница да пада дори към 22-23.
Този тип жени твъдят, че за тях кариерата е най-важна. Ако ги слушате, оставате с впечатлението, че най-много на света мразят мъжете, селските курви и шаврантиите с претенции. Незадоволените курви са най-силни, когато са се събрали в някое заведение и обсъждат на висок глас познатите си, които са различни от тяхната група.
За разлика от предишните две групи, незадоволените отричат секса като средство за постигането на нещо. Въпреки че дават вид, че не се интересуват от мъжете, този тип курви са най-изобретателни в печеленето на другия пол. Те заемат позицията на мъж и си вярват, че едва ли не имат пенис. За разлика от градските курви, те не са мили и внимателни към “силния пол”, просто защото за тях той не е силен. Те не използват женските хитрини, не флиртуват и не се правят на невинни жертви. Напротив, показат се изцяло незаинтересовани от мъжете, с които се виждат често, но за сметка на това, когато решат да си уредят секс за една вечер, са изключително директни.
На сутринта, естествено, се чувстват незадоволени, не защото мъжът се е представил лошо, а защото все пак, както и да го погледнат, осъзнават, че те пак са го поели, а друг им го е вкарал.
През деня този тип жени вечно са навъсени и под маската на професионализма си крият сексуална незадоволеност. Постепенно тези дами осъзнават, че широко афишираната им асексуалност не ги прави интересни, а жалки в очите на мъжете. Но тъй като женствеността в тях изцяло е закърняла, вътрешната им драма избива в злобно отношение към мъжете, както и към селските и градски курви. Постепенно това, с което са парадирали преди време, пренебрежението, което са показвали към другите, се връща като бумеранг към тях. Те вече не са толкова директни в търсенето на секс, все по-рядко излизат по заведения и до 35-ата си година вече осъзнават, че са тотално загубени за живота извън работното си място.
Другите жени
Естествено тези 3 групи все още не обхващат 100% от нежното население в България. От друга страна обаче всяка жена е възприела в различна степен поведение, описано в една от 3-те групи. Проблемът е, че веднъж усвоили някои похвати на курвенското държание, българките не знаят кога да се спрат и с бързи и уверени крачки се запътват към горепосочената класификация. А тогава вече ще стане страшно, не за нас мъжете, а за самите тях. Няма нужда след като държавата ни е курвенска, и курвите ни да се изкурвяват още повече.
The War of the Sexes
– Трябва да е червена – казах аз.
Това беше в зората на демокрацията, в ония хубави времена, когато будалите бяха много повече от нас, мошениците, и когато парите падаха направо от небето. Бяхме решили да купим нова спортна кола. Тя трябваше да е японска, за да не се белосваме с ремонтите, да е малка, че да харчи малко бензин, защото тия времена нямаше да бъдат вечни, и да има лъвско сърце, когато се наложи. Лесно я открихме, имаше само два избора и едната беше по-нов модел, така че нямаше какво да умуваме, освен за цвета.
– Една спортна кола трябва да е червена – добавих, – за да прилича малко на Ферари, защото зеленото и синьото успокояват, а такава хубавица се взема, за си вдигаш адреналина. Защото черното е траурно и – накрая, бялото много лесно се цапа.
Не споменах за жълтото и такситата, понеже тогава всички таксита си ходеха както си искат.
– Ще е бяла! – натърти жена ми.
– Как така ЩЕ Е? – попитах. – Няма ли поне да го обсъдим?
– Защо трябва да губим дни и нощи в приказки, когато много добре знаеш, че искам да е бяла!
– Че откъде да знам?
– Нали току-що ти казах!
Е, спорихме още някой-друг ден, накрая отидохме и занесохме капарото за бяла.
Когато след две седмици ни предложиха избора да ни я докара професионален шофьор или ние да си я вземем от София, избрахме единодушно второто. Докато зяпаше парламента през прозореца на хотела в деня преди великото събитие, ТЯ внезапно избухна:
– Защо не поръчахме червена???
Ако мислите, че трябваше да си събирам мислите, жестоко бъркате. Никаква мисъл нямах, ако някой не седне да брои за такова нещо опулване, достойно за състезание между алигатор и крастава жаба. Не само че нямах думи, ами и въздухът не ми стигаше. Изтърчах до банята, полях си главата със студена вода, налях си три-четири чаши и ги обърнах на бърза ръка, за да си спася живота.
– Нали ТИ искаше бяла?!?! – се мъчих да стъпя на краката си аз.
– Всъщност исках червена.
– Но тогава защо каза, че искаш бяла?
– Защото ТИ искаше да се наложиш с твоя избор.
Краката ми омекнаха, та се наложи да седна направо на пода по средата на стаята.
– Е, какво ще правим сега? – попитах с възможно най-благия тон, докато си подкрепях главата с две ръце и се полюшвах като ученолюбиво талибанче, решило да изучи Корана от кора до кора.
Тя ме изгледа продължително с оня поглед, с който потопява самолетоносач, ако капитанът е сгафил нещо, и обясни:
– Вече не ме интересува, важното е, че отново не стана така, както аз исках.
На другия ден във фирмата ни разясниха, че е станала ужасна грешка. Местният дилър не е имал правото да ни вземе капарото за бяла, понеже MX3 се произвежда във всички други цветове, но не и в бяло. Ако желаем, можем да избираме между трите налични автомобила – черен, зелен металик и червен, иначе ще ни върнат парите.
Докато пътувахме щастливи с червената Мазда към морето, тя мълча почти до Търново, когато каза съвсем меко и тихо:
– Видя ли, пак стана на твоето!
Това беше в зората на демокрацията, в ония хубави времена, когато будалите бяха много повече от нас, мошениците, и когато парите падаха направо от небето. Бяхме решили да купим нова спортна кола. Тя трябваше да е японска, за да не се белосваме с ремонтите, да е малка, че да харчи малко бензин, защото тия времена нямаше да бъдат вечни, и да има лъвско сърце, когато се наложи. Лесно я открихме, имаше само два избора и едната беше по-нов модел, така че нямаше какво да умуваме, освен за цвета.
– Една спортна кола трябва да е червена – добавих, – за да прилича малко на Ферари, защото зеленото и синьото успокояват, а такава хубавица се взема, за си вдигаш адреналина. Защото черното е траурно и – накрая, бялото много лесно се цапа.
Не споменах за жълтото и такситата, понеже тогава всички таксита си ходеха както си искат.
– Ще е бяла! – натърти жена ми.
– Как така ЩЕ Е? – попитах. – Няма ли поне да го обсъдим?
– Защо трябва да губим дни и нощи в приказки, когато много добре знаеш, че искам да е бяла!
– Че откъде да знам?
– Нали току-що ти казах!
Е, спорихме още някой-друг ден, накрая отидохме и занесохме капарото за бяла.
Когато след две седмици ни предложиха избора да ни я докара професионален шофьор или ние да си я вземем от София, избрахме единодушно второто. Докато зяпаше парламента през прозореца на хотела в деня преди великото събитие, ТЯ внезапно избухна:
– Защо не поръчахме червена???
Ако мислите, че трябваше да си събирам мислите, жестоко бъркате. Никаква мисъл нямах, ако някой не седне да брои за такова нещо опулване, достойно за състезание между алигатор и крастава жаба. Не само че нямах думи, ами и въздухът не ми стигаше. Изтърчах до банята, полях си главата със студена вода, налях си три-четири чаши и ги обърнах на бърза ръка, за да си спася живота.
– Нали ТИ искаше бяла?!?! – се мъчих да стъпя на краката си аз.
– Всъщност исках червена.
– Но тогава защо каза, че искаш бяла?
– Защото ТИ искаше да се наложиш с твоя избор.
Краката ми омекнаха, та се наложи да седна направо на пода по средата на стаята.
– Е, какво ще правим сега? – попитах с възможно най-благия тон, докато си подкрепях главата с две ръце и се полюшвах като ученолюбиво талибанче, решило да изучи Корана от кора до кора.
Тя ме изгледа продължително с оня поглед, с който потопява самолетоносач, ако капитанът е сгафил нещо, и обясни:
– Вече не ме интересува, важното е, че отново не стана така, както аз исках.
На другия ден във фирмата ни разясниха, че е станала ужасна грешка. Местният дилър не е имал правото да ни вземе капарото за бяла, понеже MX3 се произвежда във всички други цветове, но не и в бяло. Ако желаем, можем да избираме между трите налични автомобила – черен, зелен металик и червен, иначе ще ни върнат парите.
Докато пътувахме щастливи с червената Мазда към морето, тя мълча почти до Търново, когато каза съвсем меко и тихо:
– Видя ли, пак стана на твоето!
He and She
Тя беше широко скроена и перманентно усмихната още от малка. И влюбчива, много влюбчива.
От млечните си години имаше изострена чувствителност, силно изострена и се трогваше от всичко.
От милите погледи на непознати и учтивото “Добър ден”, до лошите погледи на познати и липсата на “чао”.
Настроението в нея беше като циганското лято... И циганското лято и влияеше на настроението.
Той беше твърд, циничнохладен от ранна детска възраст... или от не толкова ранна... или от не до там детска... спорен е въпроса от кога, тъй както е спорно дали “беше” е употребено правилно. Той... той беше...
Случаен повод срещна Той и Тя. Тя беше провокирана от несрещаният до тогава начин на ухажване, или от вече позабравеният, или... кой знае какво?! Той беше впечатлен от емоцията, която лъхаше в очите и... или не точно от очите и... абе има ли значение?!
Заговориха... Той и се стори интересен, труднопознаваем, различен. Тя му се стори лъчезарна, общителна, чувствена. Той и Тя се срещаха често.
Той започна все повече и повече да се нуждае от свободата си, и все по-малко от нея. С всеки изминал ден Тя виждаше първообраза все по-ярко и по-ярко, и все по-малко разбираше човека. Той и Тя прекратиха със срещите.
Тя беше съкрушена – хлипа и плака, нали природатата и беше струнна.
Той беше неебателен – праскаше се мъж, нали натурата му беше твърда.
Той и Тя бяха сладко съзвучие от музика, думи и философия, но не бяха изкуство... Той и Тя бяха настроили душите си на подобни вълни, но не биеха в общ ритъм... Той и Тя бяха “извора” на всяка компания, но не бяха река...
Той така и не понесе нейната прилепчивост.
Тя така и не преглътна неговият цинизъм.
Той, навярно още я обича... но недостатъчно за да е с нея.
Тя, навярно вече се е излекувала... но недостатъчно за да продължи напред.
Той... едва ли някога ще разбере в основи чувството.
Тя... едва ли някога ще разбере изцяло смисъла.
От млечните си години имаше изострена чувствителност, силно изострена и се трогваше от всичко.
От милите погледи на непознати и учтивото “Добър ден”, до лошите погледи на познати и липсата на “чао”.
Настроението в нея беше като циганското лято... И циганското лято и влияеше на настроението.
Той беше твърд, циничнохладен от ранна детска възраст... или от не толкова ранна... или от не до там детска... спорен е въпроса от кога, тъй както е спорно дали “беше” е употребено правилно. Той... той беше...
Случаен повод срещна Той и Тя. Тя беше провокирана от несрещаният до тогава начин на ухажване, или от вече позабравеният, или... кой знае какво?! Той беше впечатлен от емоцията, която лъхаше в очите и... или не точно от очите и... абе има ли значение?!
Заговориха... Той и се стори интересен, труднопознаваем, различен. Тя му се стори лъчезарна, общителна, чувствена. Той и Тя се срещаха често.
Той започна все повече и повече да се нуждае от свободата си, и все по-малко от нея. С всеки изминал ден Тя виждаше първообраза все по-ярко и по-ярко, и все по-малко разбираше човека. Той и Тя прекратиха със срещите.
Тя беше съкрушена – хлипа и плака, нали природатата и беше струнна.
Той беше неебателен – праскаше се мъж, нали натурата му беше твърда.
Той и Тя бяха сладко съзвучие от музика, думи и философия, но не бяха изкуство... Той и Тя бяха настроили душите си на подобни вълни, но не биеха в общ ритъм... Той и Тя бяха “извора” на всяка компания, но не бяха река...
Той така и не понесе нейната прилепчивост.
Тя така и не преглътна неговият цинизъм.
Той, навярно още я обича... но недостатъчно за да е с нея.
Тя, навярно вече се е излекувала... но недостатъчно за да продължи напред.
Той... едва ли някога ще разбере в основи чувството.
Тя... едва ли някога ще разбере изцяло смисъла.
Need For Speed 4 1/2 Sofia Drift
Какво става понякога със сътезателите по софийските улици
Онзи ден си карам съвсем лежерно от Невски надолу към Народното събрание, с цел на "Цар Освободител" да направя ляв завой, за да се включа в Цариградско. И докато си карам по павенцата и почват да ми се разпадат пломбичките (ебати окачването!), някакъв състезател с жълто мисля, че беше, рено клио, започва още зад мен някакъв невероятен слалом, ха наляво, ха надясно, засича, хората му свиркат, но той не ебава, а напротив - продължава с още по-голямо настървение да криволичи между двете колони и накрая заема някаква неопределена позиция по средата, като не е ясно наляво ли ще завива, напред ли ще кара, надясно ли, никой не знае...
В същия момент, когато нашият Фитипалди вече няма къде да се бута и е спрял, от дясната му страна спира едно голфче единичка. Аз в този момент се намирам отзад и в ляво на Фитипалди и се прозявам отегчено. От голфчето слиза възпълен чичко на средна възраст, с катинарче, карирана ризка и износено сакенце. Бавно и спокойно затваря вратата на голфчето и със спокойно изражение отваря вратата на реното. "Тия се познават" мисля си аз, но в този момент, чичкото полага лявото си колянце на дясната седалка на реното, гъзът му стърчи навън, с дясната ръка се е облегнал на таблото, а с лявата прави едни специфични резки движения с отворена длан, в следствие на които главата на Фитипалди ритмично се отклонява встрани и наляво и се среща я с лявото стъкло, я с централната колона между двете врати. след 5-6 такива възвратно постъпателни движения, без съмнение придружени със съответните съвети в устен вариант, чичкото излиза бавно, тежко и достолепно от реното и спокойно си влиза обратно в голфчето. Ченгето на кръстовището дава знак за тръгване, Фитипалди се опитва да излезе от реното, но му е трудно защото е спрял твърде близо до стоящата от лявата му страна кола, въпреки това с неистови усилия успява да измъкне измъченото си и немощно тяло извън реното (оказва се, че фитипалди е смугъл младеж, с все още рехава физика) и отива при голфчето като започва да размахва ръце настрани и назад, досущ като рапър във фолк клип. Чичкото му отвръща с някакви презрителни гримаси и голфчето леко потегля, при което Фитипалди се хваща за отворения прозорец и явно нещо го удря на големи молби. След една-две секунди започват да се чуват клаксони, защото се задръства движението, след което от голфчето изпада някакъв предмет. Фитипалди се навежда бързо, взима го и хуква с облекчено изражение към реното. Оказва се, че това са ключовете за колата...
Потеглям, завивам наляво и оставям поредния абсурд по софийските улици далеч зад мен.
Онзи ден си карам съвсем лежерно от Невски надолу към Народното събрание, с цел на "Цар Освободител" да направя ляв завой, за да се включа в Цариградско. И докато си карам по павенцата и почват да ми се разпадат пломбичките (ебати окачването!), някакъв състезател с жълто мисля, че беше, рено клио, започва още зад мен някакъв невероятен слалом, ха наляво, ха надясно, засича, хората му свиркат, но той не ебава, а напротив - продължава с още по-голямо настървение да криволичи между двете колони и накрая заема някаква неопределена позиция по средата, като не е ясно наляво ли ще завива, напред ли ще кара, надясно ли, никой не знае...
В същия момент, когато нашият Фитипалди вече няма къде да се бута и е спрял, от дясната му страна спира едно голфче единичка. Аз в този момент се намирам отзад и в ляво на Фитипалди и се прозявам отегчено. От голфчето слиза възпълен чичко на средна възраст, с катинарче, карирана ризка и износено сакенце. Бавно и спокойно затваря вратата на голфчето и със спокойно изражение отваря вратата на реното. "Тия се познават" мисля си аз, но в този момент, чичкото полага лявото си колянце на дясната седалка на реното, гъзът му стърчи навън, с дясната ръка се е облегнал на таблото, а с лявата прави едни специфични резки движения с отворена длан, в следствие на които главата на Фитипалди ритмично се отклонява встрани и наляво и се среща я с лявото стъкло, я с централната колона между двете врати. след 5-6 такива възвратно постъпателни движения, без съмнение придружени със съответните съвети в устен вариант, чичкото излиза бавно, тежко и достолепно от реното и спокойно си влиза обратно в голфчето. Ченгето на кръстовището дава знак за тръгване, Фитипалди се опитва да излезе от реното, но му е трудно защото е спрял твърде близо до стоящата от лявата му страна кола, въпреки това с неистови усилия успява да измъкне измъченото си и немощно тяло извън реното (оказва се, че фитипалди е смугъл младеж, с все още рехава физика) и отива при голфчето като започва да размахва ръце настрани и назад, досущ като рапър във фолк клип. Чичкото му отвръща с някакви презрителни гримаси и голфчето леко потегля, при което Фитипалди се хваща за отворения прозорец и явно нещо го удря на големи молби. След една-две секунди започват да се чуват клаксони, защото се задръства движението, след което от голфчето изпада някакъв предмет. Фитипалди се навежда бързо, взима го и хуква с облекчено изражение към реното. Оказва се, че това са ключовете за колата...
Потеглям, завивам наляво и оставям поредния абсурд по софийските улици далеч зад мен.
(Some of) Cars and women in my life
Далечната 1995г.:
Лада 21043, демек - комбито, 1.5 двигател с 5 скорости.
Взех я на 7000км, на 7025 и и сложих газова.
След около 3г. и 315 х.км нещо почна да ми харчи повечко - 15 газ. Диагнозата бе "основен ремонт", продадох я на майсторчето за 300 лв.
1998г.:
Лада Самара 1.3 5 врати
Праснах и джанти 14" от Темпра. повече от 140 не вдигаше.
Много чупеше предните така наречени лапи - от няква сплав са и се трошат от нищо. Не е фатално като се счупят, само дето гумата ти опира в калника като потегляш. На 3-тата смяна ми ги направиха от дебела ламарина.
След 2г. и 60х.км един идиот пред мен спря на зелено.
Нямах спирачен път...
И двете коли си минаха през цялото на кръстовище и още си светеше зелено
2000г.:
Рено 19, 1.4 Енерджи - 80 коня
за 80 х.км. съм и сменил едни предни амортисьори.
След 3г. я продадох на едно пишлигарче от Пловдив, на магистралата му изпушил двигателя - 190 да ги държиш повече от 7 мин на тая кола не е добре. Опита се да мрънка и да прави ресто, ама преди да я вземе ходиме при "негов" майстор.
2000г.:
На дърти години реших че ще ставам моторджия - 1991 Yamaha FZR 500 (австрийско изпъление) 92 к.с., на 1-ва правеше 90
Падах по сфетофарите както си чакам зеленото. Тоя туч 280 кила много зор докато го вдигнеш.
Имах близка среща със стършел пред Метро на Цариградско... с 240... имах някъде снимка на каската ква дупка беше останало.. щях по гръб да падна от удара.
2001г.
Тука вече бях женен, мъж с отговорности - бартеросах Yamaha-та за Форд Ескорт 1992г. 1.4 да има на кво да се вози жена ми
Много прилична колица. Пъргава, харчи малко, едно гърне съм и сменил за 1г. експолатация. Навъртяните километри не бяха много - 10-15х.
2002г.:
Тук ми дойде акъла - върнах жената на баща й, продадох реното и форда и си купих ... АФЛАААА 155, 1.8 TS, 1992г.
Нема такава кола, върви на змей, само да направи 4000 оборота и на 3-та върти гуми. Pioneer MP3 с Boss 4x175W и 2 туби в багажника.
Истинска негърска музика, чуваха ме през 3 пресечки
Зимата ми харчеше 12/100 с 14" гуми, лятото и слагах 235/16 и разхода скачаше на 14-15/100.
Ако някой се съмнява, дали широките гуми вдигат разхода - да, вдигат си го бая
Една уфсъ ме засече на пътя за Драгичево , ударих я със 140... фиестата й приличаше на Smart отзад . А аз на Икарус - отпред...
Оправих я(Алфата де, не шоферката, а заслужаваше), има-няма 1500лв и я продадох.. на един от Пловдив (абе тия от Пловдив много обичат да си купуват коли от софиянци, сигурно умрат да ги пържат по обратния път)
и...
2004г.:
Реших, че ще си купя бавна кола, дизел... с климатик, ама нова.
Ford Fiesta 1.4 TDCi на 4 км. Сипваш нафта и караш... за 18 месеца вече е на 40 х.км., тоя common rail е доста пъргав , лети джантове и сложих скоро с Marangony Zeta Linea, сега се набиваме на очи.
Градско харчи 6.5, извънградско пак толкова (160 поддържана скорост, Бургас-София 3 часа +/- 10 мин)
Падал съм на 3.5/100 - пътувахме 6 коли компния и ни водеше жена, 90км/ч по магистралата
2006:
Още си карам фиестата, ама на тате му взехме едно Clio Symbol, 1.4.
Баааси багажника, вътре можеш да возиш 3 трупа без да се ръгат. Немам некви впечатления сериозни, CD-то е глезотия - управлява се от волана.
Айде стига толкова, че май ви оттегчих...
Само да споделя - като останат малко свободни средства ще си взема пак Алфа - или 155 ама 3 литра V6 или GTV
Лада 21043, демек - комбито, 1.5 двигател с 5 скорости.
Взех я на 7000км, на 7025 и и сложих газова.
След около 3г. и 315 х.км нещо почна да ми харчи повечко - 15 газ. Диагнозата бе "основен ремонт", продадох я на майсторчето за 300 лв.
1998г.:
Лада Самара 1.3 5 врати
Праснах и джанти 14" от Темпра. повече от 140 не вдигаше.
Много чупеше предните така наречени лапи - от няква сплав са и се трошат от нищо. Не е фатално като се счупят, само дето гумата ти опира в калника като потегляш. На 3-тата смяна ми ги направиха от дебела ламарина.
След 2г. и 60х.км един идиот пред мен спря на зелено.
Нямах спирачен път...
И двете коли си минаха през цялото на кръстовище и още си светеше зелено
2000г.:
Рено 19, 1.4 Енерджи - 80 коня
за 80 х.км. съм и сменил едни предни амортисьори.
След 3г. я продадох на едно пишлигарче от Пловдив, на магистралата му изпушил двигателя - 190 да ги държиш повече от 7 мин на тая кола не е добре. Опита се да мрънка и да прави ресто, ама преди да я вземе ходиме при "негов" майстор.
2000г.:
На дърти години реших че ще ставам моторджия - 1991 Yamaha FZR 500 (австрийско изпъление) 92 к.с., на 1-ва правеше 90
Падах по сфетофарите както си чакам зеленото. Тоя туч 280 кила много зор докато го вдигнеш.
Имах близка среща със стършел пред Метро на Цариградско... с 240... имах някъде снимка на каската ква дупка беше останало.. щях по гръб да падна от удара.
2001г.
Тука вече бях женен, мъж с отговорности - бартеросах Yamaha-та за Форд Ескорт 1992г. 1.4 да има на кво да се вози жена ми
Много прилична колица. Пъргава, харчи малко, едно гърне съм и сменил за 1г. експолатация. Навъртяните километри не бяха много - 10-15х.
2002г.:
Тук ми дойде акъла - върнах жената на баща й, продадох реното и форда и си купих ... АФЛАААА 155, 1.8 TS, 1992г.
Нема такава кола, върви на змей, само да направи 4000 оборота и на 3-та върти гуми. Pioneer MP3 с Boss 4x175W и 2 туби в багажника.
Истинска негърска музика, чуваха ме през 3 пресечки
Зимата ми харчеше 12/100 с 14" гуми, лятото и слагах 235/16 и разхода скачаше на 14-15/100.
Ако някой се съмнява, дали широките гуми вдигат разхода - да, вдигат си го бая
Една уфсъ ме засече на пътя за Драгичево , ударих я със 140... фиестата й приличаше на Smart отзад . А аз на Икарус - отпред...
Оправих я(Алфата де, не шоферката, а заслужаваше), има-няма 1500лв и я продадох.. на един от Пловдив (абе тия от Пловдив много обичат да си купуват коли от софиянци, сигурно умрат да ги пържат по обратния път)
и...
2004г.:
Реших, че ще си купя бавна кола, дизел... с климатик, ама нова.
Ford Fiesta 1.4 TDCi на 4 км. Сипваш нафта и караш... за 18 месеца вече е на 40 х.км., тоя common rail е доста пъргав , лети джантове и сложих скоро с Marangony Zeta Linea, сега се набиваме на очи.
Градско харчи 6.5, извънградско пак толкова (160 поддържана скорост, Бургас-София 3 часа +/- 10 мин)
Падал съм на 3.5/100 - пътувахме 6 коли компния и ни водеше жена, 90км/ч по магистралата
2006:
Още си карам фиестата, ама на тате му взехме едно Clio Symbol, 1.4.
Баааси багажника, вътре можеш да возиш 3 трупа без да се ръгат. Немам некви впечатления сериозни, CD-то е глезотия - управлява се от волана.
Айде стига толкова, че май ви оттегчих...
Само да споделя - като останат малко свободни средства ще си взема пак Алфа - или 155 ама 3 литра V6 или GTV
Dating Sites - User Manual
За вас, мили и либознателни читатели никак не зная, но аз, верен на простовато-любопитния си характер и постоянната си връзка с интернет, често влизам във виртуалното пространство и потъвам в тез така прекрасни сайтове за запознанства, облян в порочни мисли и щения. Добре, че мишката може да се управлява само с една ръка, па макар и при затруднена координация. Защото опитайте се вие да си движите десната ръка възвратно-постъпателно и едновременно с това лявата безразборно-избирателно, пък тогава критикувайте двигателната ми култура.
Та там, във Виртуала, е пълно със словеснокартинни описания от най-цветущ характер, които така ма окриляват и възхищават, че аз, подобно на един малък виртуален синигер, прелитам от профил на профил и чуруликам възторжено. И леко секси. Абе баритонесто, такова.
Ще попитате „А ти па що влизаш на такива места, бе, бабун”? И аз ще ви отговоря! Но друг път и на друго място, щото тука влиза и не само влиза, ами и чете и моята приятелка, която е строга толкова, колкото може да е строга една синеока-русокоса-едрогърда млада дама....няма да й казвам името, за да не се усети, че става дума за нея!
От друга страна тя още не знае, че ми е приятелка, не знае, че ме обича, не знае, че си пада по аналния секс и фистинга, но това е то живота – низ от изненади, някои от които идват отзад! Абе да сме живи и здрави - за всичко останало има Мастър Кард! Накратко, блонди, ако отговаряш на описанието по-горе, земи та ми пиши!
Но да не се отплесквам!
Вследствие на неколкогодишно целеустремено сърфиране успях да класифицирам неколко ярко обособени типа виртуални девици, които сметам тук да разкрия пред вас, та да просперирате занапред в областта на виртуалния секс. А виртуалния секс, както знаем, е адски опасно нещо! Откъде иначе, мислите, се зимат сички тея вируси, а?
1. Ако сте нежна душа, мъж-домошар, моногамен* и монотеистичен*, за Вас най-подхожда „романтично-лиричен тип” девица. „Убаво, викате Вие, ама как да я разпозная в тоз кипящ он-лайн девичи сбор?” Тé по следните ярки характеристики:
Ник: девиците от тоз тип по правило тургат топли никове от типа на „нежно ухание”, „аромат на пролет”, „нощен полъх”.
Възраст: ако сте закъсали за пари, мили читатели, и ви се отдаде таз ярка възможност да се ловите на бас на колко години е момата с подобен ник, заложете на „над 30” и скоро ще станете поредния виртуален милионер.
Самоописание: има само два варианта: а/стихотворение; б/ изстрадана житейска поука.
Нагледка: „По-добре да изгорим в либофта, отколкото да тлеем кат’ жарава.” Е не е нужно да сме изявени фройдисти, мили мои, за да открием зле прикритото желание на субекта за контакт с голем жегав ръжен! „Мразя лицемерието и лъжата”. Задължително изречение! Показва чист дух и справедлив характер. Изобщо това е този тип жена, която прави секс само при наличието на чувства! Отпуснете се. Чувствайте!
СЪВЕТ: Ако искаме успех с този тип девици, следва да разкрием нежността на сърцето си, като започнем кореспонденцията с кротък стих на Дебелянов, Лилиев, или в краен случай, ако сме по-простички, с пътепис от дедо Вазов. Защото тези жени ценят природата, кавалерите и кавалерията* като цяло, качествената храна и свещите. И са от тоя тип, дето се сещат само да ги палят
2. За вас, млади палави мъжове с буйни сърцетупи, препоръчвам охотно „агресивно-модерната мацка”.
Нейния ник бива „Дивата”, „SexyThing”, “Lady in Red” и прочие. Възраст: 19-25 години и да си стиснеме ръцете!
Описание: „Писна ми да ми предлагате срещи от типа „вечеря, кино, секс. Айде, мъжленца, да се понапънете малко, ако искате да ви обърна внимание. И ако не отговарям, айде не досаждайте,а?! Дебели чичковци пред лъскави коли да не ми цакат оферти. И ДА! Снимките са МОИ!!!! Престанете да ме питате, че ставате смешни!”
Логично е, че след като разберем, че снимките са нейни, част от нас ще окапят. Но не и аз! Защото винаги съм считал за крайно естетично и сексуално полагането на ярко червило леко извън долната устна (до един пръст), деликатно подчертано с тъмен молив, съчетано с кожено палто с дълъг косъм. Класика. Стил. На всеки непредубеден мъжкар му става ясно, че под палтото е само по червено бильо!
СЪВЕТ: Ако е привлякла нашето внимание, требва да сме твърди, уверени, агресивни! Следва да се оборудваме със снимка, където сме разрешени в небрежни, но маркови дрехи, тъмни очила, къса коса и задължително пред некой баварец. Не е нужно да е наш – харесваме си некой спрял баварец, притичваме пред него, заемаме застрашително-приветлива поза и сме готови! Опитайте се да изглеждате леко брадясали.
3. За умерените, но обичащи стила типове с добра финансова закалка приляга до безобразие „Скромно-красива виртуалка”.
Ник: нещо приятнопалаво и неангажиращо, като „WiLdRoSe”, „Сладурче“, СамоДиВа”, но никога „Сама и дива”. Възраст: до 31.
Описание: „Да ви кажа честно не зная какво търся тук! Всичко си имам! Всъщност една моя приятелка ми направи профила без да знам и качи тези мои снимки.:)) Лудетина!
Ето, дори сега не съм влязла сама, ами мойта приятелка влезе вместо мен, домъкна ме насила и ма върза пред компютъра в 21:30 в петък, вместо да се забавлявам. Обичам приятелката си – как да й откажа? Също много обичам разходки край морето, а за подарък искам околосветско пътешествие и БМВ. Да ми пишат само интелигентни”
СЪВЕТ: Явно е от последното изречение, че не би требвало да й пишеме. Но ако сме решени и впечетлени от дамата, то тука требва да блеснеме с чувство за хумор, интелект, стилна реч и лъчезарен характер. Неангажиращ разговор, леко загатващ за интереса ни към това красиво създание, жертва на сватбените амбиции на най-добрата си приятелка, без порочни намеци и открити свалки. Което за съжаление по презумция изключва такива утвърдени топ-оферти като „вечеря, кино, секс?” и неангажиращи въпроси от типа „пушиш ли след секс?”
4. Всички духовно търсещи пичове над 33, които знаят какво искат от живота, но все още не са наясно какво иска живота от тях, следва да се спрат на „Извисенодуховен тип девица”.
Ник:
задължително „Нежност”, „Спокойствие и Сигурност”, „Орел АД”, „Животозастраховане” или други навяващи мир и сигурност слова. На такава жена можете да се облегнете, виртуални ми приятели. Тя е стабилна като петкрако нощно шкафче, мъдра като Шерлок Холмс, умее да готви с повече от две подправки, знае какво е „кимион” и обезателно казва „Да, Да” докато правите секс. Особено, ако го правите с нея. Възраст: над 32.
Описание: „Нека се обичаме, защото в този забързан свят всичко е така нетрайно, както падащите есенни листа!” Ако е омъжена се добавя „Целувам ви и поздравявам мъжа си – Прасчо, обичам та”! Да се чуди човек какви ги чини из Виртуала
СЪВЕТ: Трябва да сте едновременно мил, твърд и знаещ тип с мек баритон. Докато кореспондирате с нея носете вратовръзка. Може и да не го вижда, но бъде сигурни, че Ви придава неуловим стил. Ако искате да намекнете, че сте и малко спонтанен, не слагайте нищо друго освен вратовръзката
Срещат се и други любими за мен типове като „веселата тийнейджърка”, „порочназнаещакаквоиска дама” и не на последно място „зле прикрити травестити” за които, обаче, ще Ви пиша друг път, защото все пак ако живото не ви опари по задника, как ще се научите да се пазите сами? (визирам срещата с травестита и ви стискам палците)
РЕЧНИК:
• Моногамен – мъж, който се облича с едноцветни дрехи. Ако избрания цвят е оранжев, зелен или жълт то този мъж е моногамен гей.
• Монотеистичен – противно на схващането, че думата е вариация на „моно-тестичен”, тук не става дума за мъж с един тестис, а за мъж с твърда вяра, но както казваше бай Добри, виден добруджански ловец-птичар на локалните разпивки: „Твърда вяра - мека патка! Ха наздраве за тоя пущиняк, дето измисли виаграта, та па немаме мира и на стари години!”. По-предубедените от вас ще рекат „А кво общо има патката с монотеизма, бре, свирчо?”, та ще отговоря, че ако немаме вяра, че грозното патенце ще стане голема патка един ден, каква вяра остава да имаме?
• Кавалерия – кодекс на поведение на истинския мъж-джентълмен към една жена. Етимологично думата произлиза от „кавалер” – военен с гола сабя в ръка. Размера на сабята варира, но няма фатално значение, стига да е голям
Та там, във Виртуала, е пълно със словеснокартинни описания от най-цветущ характер, които така ма окриляват и възхищават, че аз, подобно на един малък виртуален синигер, прелитам от профил на профил и чуруликам възторжено. И леко секси. Абе баритонесто, такова.
Ще попитате „А ти па що влизаш на такива места, бе, бабун”? И аз ще ви отговоря! Но друг път и на друго място, щото тука влиза и не само влиза, ами и чете и моята приятелка, която е строга толкова, колкото може да е строга една синеока-русокоса-едрогърда млада дама....няма да й казвам името, за да не се усети, че става дума за нея!
От друга страна тя още не знае, че ми е приятелка, не знае, че ме обича, не знае, че си пада по аналния секс и фистинга, но това е то живота – низ от изненади, някои от които идват отзад! Абе да сме живи и здрави - за всичко останало има Мастър Кард! Накратко, блонди, ако отговаряш на описанието по-горе, земи та ми пиши!
Но да не се отплесквам!
Вследствие на неколкогодишно целеустремено сърфиране успях да класифицирам неколко ярко обособени типа виртуални девици, които сметам тук да разкрия пред вас, та да просперирате занапред в областта на виртуалния секс. А виртуалния секс, както знаем, е адски опасно нещо! Откъде иначе, мислите, се зимат сички тея вируси, а?
1. Ако сте нежна душа, мъж-домошар, моногамен* и монотеистичен*, за Вас най-подхожда „романтично-лиричен тип” девица. „Убаво, викате Вие, ама как да я разпозная в тоз кипящ он-лайн девичи сбор?” Тé по следните ярки характеристики:
Ник: девиците от тоз тип по правило тургат топли никове от типа на „нежно ухание”, „аромат на пролет”, „нощен полъх”.
Възраст: ако сте закъсали за пари, мили читатели, и ви се отдаде таз ярка възможност да се ловите на бас на колко години е момата с подобен ник, заложете на „над 30” и скоро ще станете поредния виртуален милионер.
Самоописание: има само два варианта: а/стихотворение; б/ изстрадана житейска поука.
Нагледка: „По-добре да изгорим в либофта, отколкото да тлеем кат’ жарава.” Е не е нужно да сме изявени фройдисти, мили мои, за да открием зле прикритото желание на субекта за контакт с голем жегав ръжен! „Мразя лицемерието и лъжата”. Задължително изречение! Показва чист дух и справедлив характер. Изобщо това е този тип жена, която прави секс само при наличието на чувства! Отпуснете се. Чувствайте!
СЪВЕТ: Ако искаме успех с този тип девици, следва да разкрием нежността на сърцето си, като започнем кореспонденцията с кротък стих на Дебелянов, Лилиев, или в краен случай, ако сме по-простички, с пътепис от дедо Вазов. Защото тези жени ценят природата, кавалерите и кавалерията* като цяло, качествената храна и свещите. И са от тоя тип, дето се сещат само да ги палят
2. За вас, млади палави мъжове с буйни сърцетупи, препоръчвам охотно „агресивно-модерната мацка”.
Нейния ник бива „Дивата”, „SexyThing”, “Lady in Red” и прочие. Възраст: 19-25 години и да си стиснеме ръцете!
Описание: „Писна ми да ми предлагате срещи от типа „вечеря, кино, секс. Айде, мъжленца, да се понапънете малко, ако искате да ви обърна внимание. И ако не отговарям, айде не досаждайте,а?! Дебели чичковци пред лъскави коли да не ми цакат оферти. И ДА! Снимките са МОИ!!!! Престанете да ме питате, че ставате смешни!”
Логично е, че след като разберем, че снимките са нейни, част от нас ще окапят. Но не и аз! Защото винаги съм считал за крайно естетично и сексуално полагането на ярко червило леко извън долната устна (до един пръст), деликатно подчертано с тъмен молив, съчетано с кожено палто с дълъг косъм. Класика. Стил. На всеки непредубеден мъжкар му става ясно, че под палтото е само по червено бильо!
СЪВЕТ: Ако е привлякла нашето внимание, требва да сме твърди, уверени, агресивни! Следва да се оборудваме със снимка, където сме разрешени в небрежни, но маркови дрехи, тъмни очила, къса коса и задължително пред некой баварец. Не е нужно да е наш – харесваме си некой спрял баварец, притичваме пред него, заемаме застрашително-приветлива поза и сме готови! Опитайте се да изглеждате леко брадясали.
3. За умерените, но обичащи стила типове с добра финансова закалка приляга до безобразие „Скромно-красива виртуалка”.
Ник: нещо приятнопалаво и неангажиращо, като „WiLdRoSe”, „Сладурче“, СамоДиВа”, но никога „Сама и дива”. Възраст: до 31.
Описание: „Да ви кажа честно не зная какво търся тук! Всичко си имам! Всъщност една моя приятелка ми направи профила без да знам и качи тези мои снимки.:)) Лудетина!
Ето, дори сега не съм влязла сама, ами мойта приятелка влезе вместо мен, домъкна ме насила и ма върза пред компютъра в 21:30 в петък, вместо да се забавлявам. Обичам приятелката си – как да й откажа? Също много обичам разходки край морето, а за подарък искам околосветско пътешествие и БМВ. Да ми пишат само интелигентни”
СЪВЕТ: Явно е от последното изречение, че не би требвало да й пишеме. Но ако сме решени и впечетлени от дамата, то тука требва да блеснеме с чувство за хумор, интелект, стилна реч и лъчезарен характер. Неангажиращ разговор, леко загатващ за интереса ни към това красиво създание, жертва на сватбените амбиции на най-добрата си приятелка, без порочни намеци и открити свалки. Което за съжаление по презумция изключва такива утвърдени топ-оферти като „вечеря, кино, секс?” и неангажиращи въпроси от типа „пушиш ли след секс?”
4. Всички духовно търсещи пичове над 33, които знаят какво искат от живота, но все още не са наясно какво иска живота от тях, следва да се спрат на „Извисенодуховен тип девица”.
Ник:
задължително „Нежност”, „Спокойствие и Сигурност”, „Орел АД”, „Животозастраховане” или други навяващи мир и сигурност слова. На такава жена можете да се облегнете, виртуални ми приятели. Тя е стабилна като петкрако нощно шкафче, мъдра като Шерлок Холмс, умее да готви с повече от две подправки, знае какво е „кимион” и обезателно казва „Да, Да” докато правите секс. Особено, ако го правите с нея. Възраст: над 32.
Описание: „Нека се обичаме, защото в този забързан свят всичко е така нетрайно, както падащите есенни листа!” Ако е омъжена се добавя „Целувам ви и поздравявам мъжа си – Прасчо, обичам та”! Да се чуди човек какви ги чини из Виртуала
СЪВЕТ: Трябва да сте едновременно мил, твърд и знаещ тип с мек баритон. Докато кореспондирате с нея носете вратовръзка. Може и да не го вижда, но бъде сигурни, че Ви придава неуловим стил. Ако искате да намекнете, че сте и малко спонтанен, не слагайте нищо друго освен вратовръзката
Срещат се и други любими за мен типове като „веселата тийнейджърка”, „порочназнаещакаквоиска дама” и не на последно място „зле прикрити травестити” за които, обаче, ще Ви пиша друг път, защото все пак ако живото не ви опари по задника, как ще се научите да се пазите сами? (визирам срещата с травестита и ви стискам палците)
РЕЧНИК:
• Моногамен – мъж, който се облича с едноцветни дрехи. Ако избрания цвят е оранжев, зелен или жълт то този мъж е моногамен гей.
• Монотеистичен – противно на схващането, че думата е вариация на „моно-тестичен”, тук не става дума за мъж с един тестис, а за мъж с твърда вяра, но както казваше бай Добри, виден добруджански ловец-птичар на локалните разпивки: „Твърда вяра - мека патка! Ха наздраве за тоя пущиняк, дето измисли виаграта, та па немаме мира и на стари години!”. По-предубедените от вас ще рекат „А кво общо има патката с монотеизма, бре, свирчо?”, та ще отговоря, че ако немаме вяра, че грозното патенце ще стане голема патка един ден, каква вяра остава да имаме?
• Кавалерия – кодекс на поведение на истинския мъж-джентълмен към една жена. Етимологично думата произлиза от „кавалер” – военен с гола сабя в ръка. Размера на сабята варира, но няма фатално значение, стига да е голям
Home for homeless
любовта била не-материална...
Не-материална, ама другия път.
Любовта е дом.
Някои са бездомни, други – особственени и още куп видове домове по средата.
Аз не познавам много домове.
Но от тези, които съм имал, сякаш по-добре да съм бил бездомeн.
...
Някои живеят под наем цял живот.
Без привързване.
Без лични вещи.
Четката, пастата за зъби, малко дрехи и едно зимно яке.
Те не ремонтират тръбите.
Не сменят пердетата.
Не боядисват прозорците.
Няма значение и общото състоянието на дома – той все едно е временен.
Е, привнасят количество дефиниция на личния вкус, ама то сред общата замазка не се забелязва.
И все сивее.
...
Има и живеещи на кредит – внасят на ежемесечни вноски усилия.
За „някога, когато...”, а лихвения процент от пропуснати ползи обезсмисля усилията.
И накрая двама чужди в общото, от което всеки драпа за своята си неприкосновена част - 20те сантиметра от масата, на която обича да си вдига краката, но му се пързалят чорапите, защото другия лъска дървените ъгли с „пронто”.
Защото и ъглите на масата, както й самата маса са им олихвени.
И многото стойностни общи усилия също са с натрупвания, за които остатъка от живота ще им е малък да претеглят и разделят кой колко.
А деленето е неизбежно.
И никак, никак не е приятно.
...
Виж, ипотекираната любов е друго нещо – заложил си имано нещо.
Заложил си имане.
Човек трудно се разделя с имани неща.
И се вкопчва.
А после сякаш дъх не остава.
Сякаш...
...
А най-страшна е любовта на гости.
Особено когато гостът се чуства като у дома си.
Изува си калните обувки.
Разхвърля си чорапите и захвърля ползваните вещи като четен вестник.
Ползва всичко, както намери за добре и амортизира безогледно.
Амортизира всичко.
До един ден, когато амортизирания стопанин помоли я за освежаване на дома.
Или да напазарува.
Или недай си боже да сготви нещо.
Любовта е романтична – може и на свещи... и тогава, в друг по-следващ ден, просто я няма.
Защото си я оставил да размисли.
Мисленето й е усилие и не си заслужава - овършала е дома ти с кука, оставила мърсотия и прах.
Любовта е мърла – тя не затваря и не попива водата от капещото кранче...
Мръсните чаши на последното й пиянство лежат в мивката, и си е тръгнала.
Без бележка.
Тя е над тея неща.
Никога повече любов на гости в дома ми.
...
И не ги искам аз тези любови, отново и друг път.
И други домакинства също не искам.
Евентуално, бих могъл да ида на хотел.
Примерно...
През януари.
Не-материална, ама другия път.
Любовта е дом.
Някои са бездомни, други – особственени и още куп видове домове по средата.
Аз не познавам много домове.
Но от тези, които съм имал, сякаш по-добре да съм бил бездомeн.
...
Някои живеят под наем цял живот.
Без привързване.
Без лични вещи.
Четката, пастата за зъби, малко дрехи и едно зимно яке.
Те не ремонтират тръбите.
Не сменят пердетата.
Не боядисват прозорците.
Няма значение и общото състоянието на дома – той все едно е временен.
Е, привнасят количество дефиниция на личния вкус, ама то сред общата замазка не се забелязва.
И все сивее.
...
Има и живеещи на кредит – внасят на ежемесечни вноски усилия.
За „някога, когато...”, а лихвения процент от пропуснати ползи обезсмисля усилията.
И накрая двама чужди в общото, от което всеки драпа за своята си неприкосновена част - 20те сантиметра от масата, на която обича да си вдига краката, но му се пързалят чорапите, защото другия лъска дървените ъгли с „пронто”.
Защото и ъглите на масата, както й самата маса са им олихвени.
И многото стойностни общи усилия също са с натрупвания, за които остатъка от живота ще им е малък да претеглят и разделят кой колко.
А деленето е неизбежно.
И никак, никак не е приятно.
...
Виж, ипотекираната любов е друго нещо – заложил си имано нещо.
Заложил си имане.
Човек трудно се разделя с имани неща.
И се вкопчва.
А после сякаш дъх не остава.
Сякаш...
...
А най-страшна е любовта на гости.
Особено когато гостът се чуства като у дома си.
Изува си калните обувки.
Разхвърля си чорапите и захвърля ползваните вещи като четен вестник.
Ползва всичко, както намери за добре и амортизира безогледно.
Амортизира всичко.
До един ден, когато амортизирания стопанин помоли я за освежаване на дома.
Или да напазарува.
Или недай си боже да сготви нещо.
Любовта е романтична – може и на свещи... и тогава, в друг по-следващ ден, просто я няма.
Защото си я оставил да размисли.
Мисленето й е усилие и не си заслужава - овършала е дома ти с кука, оставила мърсотия и прах.
Любовта е мърла – тя не затваря и не попива водата от капещото кранче...
Мръсните чаши на последното й пиянство лежат в мивката, и си е тръгнала.
Без бележка.
Тя е над тея неща.
Никога повече любов на гости в дома ми.
...
И не ги искам аз тези любови, отново и друг път.
И други домакинства също не искам.
Евентуално, бих могъл да ида на хотел.
Примерно...
През януари.
Love, Jealousy, Late
ЛЮБОВ
Догдето пясъкът е още топъл
и още чист от кални ходила,
дордето още с дивия си ропот
човешката тълпа не е дошла.
Дордето ни звездите, ни луната
не са отворили очи над нас,
Ела любов ! Ела със ония вятър,
в които скрит те чакам аз.
В една огромна фуния ще потъна
лицата ни нощта ще окраде,
безименна ще бъде любовта ни !
Недей ме пита кои съм, откъде !
Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,
какво си ти.... ти- любовта.
И ще сме една безкрайност
и продължение на вечността.
Ела любов ! Побързай ! Време няма !
Ела преди да стане светло вън,
за да не разбера, че си измама,
че ти не съществуваш, че си сън !
РЕВНОСТ
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съще ствуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубяω -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!
КЪСНО
Защо си тук сега, едва сега
Защо чак днес със погледа си, с тоя,
със който някога пропъди ме така,
че аз с години бягах, цял - тъга,
се сещам да ми кажешж: "Аз съм твоя!"
Защо чак днес, кажи, защо чак днес
се сещаш пак за любовта ми стара
Тя бе до теб, но ти с нехаен жест
вместо в сърцето си да я поканиш - "влез!",
вратата и затръшна с толкоз ярост.
Тогаз бе лято... С думи и снага
и аз бях ленет. Ти бе също лятна.
Сега е вече есен. Закога
Не миждаш ли - наблизо е снега.
До теб. До мен. И пътя към вратата
полека-лека ще затрупа той.
И с него - нас. И двамата. До пояс.
Защо едва сега си тук? Защо? Защо?
И да си моя днес, не съм аз твой.
Снегът е мой. И преспата му - моя.
Ах, късно си се сетила. И път
отдавна помежду ни няма.
Кога му беше времето, светът
гореше в зной. Днес иде с бяс снегът.
Преди да ни е скрил той, скрий се...
Късно!
Догдето пясъкът е още топъл
и още чист от кални ходила,
дордето още с дивия си ропот
човешката тълпа не е дошла.
Дордето ни звездите, ни луната
не са отворили очи над нас,
Ела любов ! Ела със ония вятър,
в които скрит те чакам аз.
В една огромна фуния ще потъна
лицата ни нощта ще окраде,
безименна ще бъде любовта ни !
Недей ме пита кои съм, откъде !
Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,
какво си ти.... ти- любовта.
И ще сме една безкрайност
и продължение на вечността.
Ела любов ! Побързай ! Време няма !
Ела преди да стане светло вън,
за да не разбера, че си измама,
че ти не съществуваш, че си сън !
РЕВНОСТ
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съще ствуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубяω -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!
КЪСНО
Защо си тук сега, едва сега
Защо чак днес със погледа си, с тоя,
със който някога пропъди ме така,
че аз с години бягах, цял - тъга,
се сещам да ми кажешж: "Аз съм твоя!"
Защо чак днес, кажи, защо чак днес
се сещаш пак за любовта ми стара
Тя бе до теб, но ти с нехаен жест
вместо в сърцето си да я поканиш - "влез!",
вратата и затръшна с толкоз ярост.
Тогаз бе лято... С думи и снага
и аз бях ленет. Ти бе също лятна.
Сега е вече есен. Закога
Не миждаш ли - наблизо е снега.
До теб. До мен. И пътя към вратата
полека-лека ще затрупа той.
И с него - нас. И двамата. До пояс.
Защо едва сега си тук? Защо? Защо?
И да си моя днес, не съм аз твой.
Снегът е мой. И преспата му - моя.
Ах, късно си се сетила. И път
отдавна помежду ни няма.
Кога му беше времето, светът
гореше в зной. Днес иде с бяс снегът.
Преди да ни е скрил той, скрий се...
Късно!
Depression
Защо е толкова трудно да се пише за любов, като едновременно с това се абстрахираш от преживяното, от разбитото някога сърце? Какво е любовта? За мен?! За вас? За мен понякога е изтръпване на главата. Друг път е тъга. Съвсем реална, истинска, и жестока. Дори по-скоро е само тъга. Изтръпването на главата го има само в началото, когато още е весело, когато всичко е розово и приятно.
Но после, когато дойде раздялата, става тъжно. Дълго е тъжно. Много дълго. Слънцето свети някак си тъпо. И вятърът духа тъпо. Всички хора наоколо се усмихват тъпо. Дърветата и те са тъпи. Всеки ти казва: "Ехее... Ти ако знаеш колко хора са го преживели това!" Следва да се разбира: "Ей, пък на мен колко пъти ми се е случвало, ама аз нали съм корав пич (или пичка, зависи от случая), та затова не ми пука!" При вас може би е друго, не знам. При мен е така...
И какво от това? В момента, в който си спомниш за всички подарени цветя, за всички усмивки... за целувките, откраднати пред входната врата... Как да не ти стане тъжно? Минало е, да... Така ще кажат някои. Но това променя ли нещата? Не, обаче така само става по-гадно. Пък и реално погледнато нищо не може да ги промени. Миналото си е минало. То умира съвсем, когато загубиш и последната илюзия, че можеш да си го върнеш.
И все пак любовта показва завидна издържливост и не иска да умира. Дълго време след това ти горчи в устата... Мяркат се спомени за неоправено легло, полуизпита чаша кафе стои самичка на шкафчето... Идва ти да виеш от мъка, но си казваш: "Шшш, ало! Я се дръж малко!" И то не за друго, ами просто защото не искаш да изглеждаш слаб в очите на хората. Или пък не искаш да те вземат за луд. И това затваряне в себе си те кара да се чувстваш още по-зле. Споменаваш на този малко за терзанията си, на онзи пък нещо друго, но пак малко. Така че един човек да не може да сглоби цялостна картина на чувствата ти... Затова я и разпръсваш сред множеството познати (и непознати). Но защо? Защо е така? Защо любовта не иска да си отиде? На мен тя вече не ми трябва! Не я искам! Носи ми само разочарования, тъга, и въобще нищо хубаво не остава след нея. Дали? А може би не?! Приятните спомени, които се бият в главата с неприятните, не могат да спечелят. Насъскваш лошотията си срещу красотата на загубената вече връзка. Повтаряш си безспир: "Кучка мръсна, как можа да се държи се мен по този начин!", макар и сам да знаеш, че тя не се е държала зле с теб. Не, тя ти е обръщала внимание. Обичала те е! Мислила е за теб! Писала ти е стихове! Да, обичала те е... Но сега не те обича, нали? Тогава защо да не отприщя омразата, този блестящ самурайски меч, намазан със сока на най-отровното растение? Кой може да каже, че не е изпитвал такива чувства? Всъщност защо трябва да се казва нещо... Не е хубаво да се обобщава. Никак не е хубаво. Това, което пиша, се отнася единствено и само до мен. А че го правя обществено достояние си е моя работа...
Аin't no sunshine when she's gone...
Наистина няма светлина... няма слънце... няма време... всичко е сиво и мрачно като в... като в нищото... Едновременно с това те гони самото време, чувстваш как то свършва. Идва краят... Но преди да дойде краят, ти се мъчиш... Мъчиш се, защото не си наясно със самия себе си. Мислиш си, че вината е единствено и само у теб. Макар че не е така... Или може би не е така, но ти никога не си сигурен. Както обикновено. Двоумиш се дали все пак, въпреки цялата си увереност, не си сгрешил някъде, в нещо... Естествено, за една връзка са необходими двама души, а те и двамата допускат грешки.
Няма безгрешни хора. Знаеш това. И все пак... Има си етапи, естествено... Етапи на отчаянието и надеждата. Време, в което се чувстваш зле, и време, в което се чувстваш още по-зле. Минават дни, седмици, месеци... Понякога половин година. Понякога и цял живот. Не можеш да го спреш това усещане за нещата, живота, Вселената и всичко останало. То е съвсем типично за отпадналите духом, за преживелите раздяла.
Всъщност май има два вида хора, преживели раздяла, които ти си срещал. Или може би три. Първите са идиотите като теб, които вземат всичко така навътре. Вторите се правят на корави, но понеже са нежни души, споделят тайните си пред приятели, или дори пред теб (ах ти, мръсник такъв, как умееш да предразполагаш хората, и как те ти изплакват тайните си...). Третите... уфф, какво за третите - знаеш ги, това са ония пичове и пички, които не се притесняват да дебилстват, ония с ампутираните чувства. Такива могат само примитивно да се възхищават на залеза с тъпи възклицания от рода: "Ауу, че готиничко!". Евентуално, разбира се...
... to be continued...
Но после, когато дойде раздялата, става тъжно. Дълго е тъжно. Много дълго. Слънцето свети някак си тъпо. И вятърът духа тъпо. Всички хора наоколо се усмихват тъпо. Дърветата и те са тъпи. Всеки ти казва: "Ехее... Ти ако знаеш колко хора са го преживели това!" Следва да се разбира: "Ей, пък на мен колко пъти ми се е случвало, ама аз нали съм корав пич (или пичка, зависи от случая), та затова не ми пука!" При вас може би е друго, не знам. При мен е така...
И какво от това? В момента, в който си спомниш за всички подарени цветя, за всички усмивки... за целувките, откраднати пред входната врата... Как да не ти стане тъжно? Минало е, да... Така ще кажат някои. Но това променя ли нещата? Не, обаче така само става по-гадно. Пък и реално погледнато нищо не може да ги промени. Миналото си е минало. То умира съвсем, когато загубиш и последната илюзия, че можеш да си го върнеш.
И все пак любовта показва завидна издържливост и не иска да умира. Дълго време след това ти горчи в устата... Мяркат се спомени за неоправено легло, полуизпита чаша кафе стои самичка на шкафчето... Идва ти да виеш от мъка, но си казваш: "Шшш, ало! Я се дръж малко!" И то не за друго, ами просто защото не искаш да изглеждаш слаб в очите на хората. Или пък не искаш да те вземат за луд. И това затваряне в себе си те кара да се чувстваш още по-зле. Споменаваш на този малко за терзанията си, на онзи пък нещо друго, но пак малко. Така че един човек да не може да сглоби цялостна картина на чувствата ти... Затова я и разпръсваш сред множеството познати (и непознати). Но защо? Защо е така? Защо любовта не иска да си отиде? На мен тя вече не ми трябва! Не я искам! Носи ми само разочарования, тъга, и въобще нищо хубаво не остава след нея. Дали? А може би не?! Приятните спомени, които се бият в главата с неприятните, не могат да спечелят. Насъскваш лошотията си срещу красотата на загубената вече връзка. Повтаряш си безспир: "Кучка мръсна, как можа да се държи се мен по този начин!", макар и сам да знаеш, че тя не се е държала зле с теб. Не, тя ти е обръщала внимание. Обичала те е! Мислила е за теб! Писала ти е стихове! Да, обичала те е... Но сега не те обича, нали? Тогава защо да не отприщя омразата, този блестящ самурайски меч, намазан със сока на най-отровното растение? Кой може да каже, че не е изпитвал такива чувства? Всъщност защо трябва да се казва нещо... Не е хубаво да се обобщава. Никак не е хубаво. Това, което пиша, се отнася единствено и само до мен. А че го правя обществено достояние си е моя работа...
Аin't no sunshine when she's gone...
Наистина няма светлина... няма слънце... няма време... всичко е сиво и мрачно като в... като в нищото... Едновременно с това те гони самото време, чувстваш как то свършва. Идва краят... Но преди да дойде краят, ти се мъчиш... Мъчиш се, защото не си наясно със самия себе си. Мислиш си, че вината е единствено и само у теб. Макар че не е така... Или може би не е така, но ти никога не си сигурен. Както обикновено. Двоумиш се дали все пак, въпреки цялата си увереност, не си сгрешил някъде, в нещо... Естествено, за една връзка са необходими двама души, а те и двамата допускат грешки.
Няма безгрешни хора. Знаеш това. И все пак... Има си етапи, естествено... Етапи на отчаянието и надеждата. Време, в което се чувстваш зле, и време, в което се чувстваш още по-зле. Минават дни, седмици, месеци... Понякога половин година. Понякога и цял живот. Не можеш да го спреш това усещане за нещата, живота, Вселената и всичко останало. То е съвсем типично за отпадналите духом, за преживелите раздяла.
Всъщност май има два вида хора, преживели раздяла, които ти си срещал. Или може би три. Първите са идиотите като теб, които вземат всичко така навътре. Вторите се правят на корави, но понеже са нежни души, споделят тайните си пред приятели, или дори пред теб (ах ти, мръсник такъв, как умееш да предразполагаш хората, и как те ти изплакват тайните си...). Третите... уфф, какво за третите - знаеш ги, това са ония пичове и пички, които не се притесняват да дебилстват, ония с ампутираните чувства. Такива могат само примитивно да се възхищават на залеза с тъпи възклицания от рода: "Ауу, че готиничко!". Евентуално, разбира се...
... to be continued...
Glory Morning
Хей, събуди се!
Чуваш ли? Разсъмва!
Защо те будя?
Дълъг път те чака, по него ще замръкваш и осъмваш
Ще бъдеш и дете и мъж,
И гняв и радост,
И лава ще си ти ,
И камък хладен.
Хей, събуди се!
Чуваш ли ме?
Тръгвай! В каква посока?
Там на кръстопътя, където две съдби се срещнаха първи път,
И два потока в река се сляха, но тя потече в каменна клисура.
Нали не си забравил на мечтаеш?
Аз пак ще чакам там, не закъснявай!
Хей, чуваш ли? Разсъмва!
Тръгвай!
Бързай!
Сълзите ми в очите не са дъждовни капки...
И думите преглътнати не са надежди кратки.
Живота ни минава в декори, мизансцени
Актьори сме в в театър на маски уморени.
И струните се късат, знам нещо си отива -
Не сме отдавна същите и обич не достига.
Усмихвам се за спомена надявам се разбираш,
Че има още нежност в сърцето ми
Чуваш ли? Разсъмва!
Защо те будя?
Дълъг път те чака, по него ще замръкваш и осъмваш
Ще бъдеш и дете и мъж,
И гняв и радост,
И лава ще си ти ,
И камък хладен.
Хей, събуди се!
Чуваш ли ме?
Тръгвай! В каква посока?
Там на кръстопътя, където две съдби се срещнаха първи път,
И два потока в река се сляха, но тя потече в каменна клисура.
Нали не си забравил на мечтаеш?
Аз пак ще чакам там, не закъснявай!
Хей, чуваш ли? Разсъмва!
Тръгвай!
Бързай!
Сълзите ми в очите не са дъждовни капки...
И думите преглътнати не са надежди кратки.
Живота ни минава в декори, мизансцени
Актьори сме в в театър на маски уморени.
И струните се късат, знам нещо си отива -
Не сме отдавна същите и обич не достига.
Усмихвам се за спомена надявам се разбираш,
Че има още нежност в сърцето ми
Bloody Heart
Студеният януарски вятър я пронизваше като нож. Вървяха двамата- тя и баща и. Говореха с кратки и безлични изречения; тя де опиташе да го успокои, че всичко ще е наред. Не вярваше. Не успяваше. Той вървеше бавно, задъхано, по лицето му болната руменина от студа му придаваше още по-уплашен вид. Влязоха в болницата- лъскава, чиста. Взеха талончето за ред. Тя беше успяла с хиляди връзки да уреди да го прегледат сега вместо през март. Повикаха го. Чантата му падна тежко на амята. Тръгна бавно. “Сега се връщам” каза пред вратата, опитвайки се да си вдъхне вяра, а и малко и на нея. Докато баща и беше в кабинета тя започна настоятелно да звъни на познатия кардиолог, който трябваше да им съдейства ако има проблем. Той беше в реанимация и каза, че ще слезе след час. Изпуши бързо 4 цигари.
Той излезе. По-бял и по-слаб, сякаш бяха минали години откакто влезе. Каза “Тръгваме си”. Показа картонче, на което беше написано номерче, номерчето в списъка на чакащите за една коронарография: номер: 2344. Бялото листче изглеждаше още по-бяло между жълтите му пръсти. При бегли изчисления това се падаше след 4 години. Диагнозата беше потвърдена, единственият начин да се види до колко са запушени кръвоносните съдове към сърцето беше тази малка манипулация, която с добрия случай можеше дори да оправи самото стеснение и да си отиде у дома след 2 дена. Все пак тя успя да го убеди да изчакат познатия кардиолог. Мълчаха. И двамата мислеха за едно- 4 години е безкрайно, без лечение едва ли щеше да ги доживее. Тя запрелиства вестник. На страницата с некролозите случайно видя снимката на един приятел, който беше починал преди 2 години от цироза и сърцето и се сгърчи. Едва преглъщаше. Бяха я предупредили, че всичко се урежда с пари, носеше 1300 лева, които беше събрала от хонорарите, за да си купи пералня, печка и спалня. Когато познатият лекар дойде, размениха няколко думи, той влезе в една стая, излезе след 2 минути, дръпна я настрани и каза “Внеси дарение 1250 лева и той влиза днес. После го поемам аз”.
Тя дари.
Той влезе.
Коронарографията беше направена на следващата сутрин. Тя отиде на обяд. Беше весела. Вярваше, че едно малко стеснение, една малка пружинка, пусната в стеснението щеше да го спаси и след 3 дена щеше да го върне при морето. У дома.
Лекарят я чакаше пред отделението.
“Сърцето му работи на 20 %. Има 4 запушени съда, което значи 4 байпаса. Стесненията са огромни. Коронарографията не може да помогне. Трябва да остане за операция. 4 байпаса са 12 350 лева.” Говореше за операцията. Тя не слушаше.
Зави и се свят, подпря се на пияното. “Кои свири тука на това шибано пиaно, като хората мратω” помисли. “Нямам тези пари, няма от къде да ги взема, и да ги взема не мога да ги върна докато съм жива. Той знае лиω” . “Знае малко. Може да направим нещо. Не мога да го пусна. Ако го пусна няма да стигне и до Пловдив”. Предложението беше простичко – даваш едни 3000 лева на опериращия лекар, който пише баща ти за негов чичо, операцията е безплатна в тази ситуация и…… готово. Тя каза “Добре. Ще намеря парите”.
Нямаше идея от къде. Виеше и се свят, паниката я беше стиснала за глезените и не можеше да направи нито крачка. Каза си “Знаех си да не обличам тоя пуловер, все ми е на лош късмет.” Излязоха с доктора да пушат пред фоайето. Той беше добронамерен, наистина направи всичко което можеше да се направи, за да и помогне. Обясни какво представлява операцията, успокои я. Очите му бяха така топли и загрижени, че чак и стана мил. Качи се в стаята при баща си. Беше увит в системи, тръби, жички, жълт и слаб. Реалността беше по-успокоителна от неизвестността. “Колко ще струваω” попита той. “Нищо” излъга тя. И така го лъжеха всички. До него лежеше млад мъж на 28 години. Бяха се сприятелили с баща и. Сприятели се и тя. Щяха да оперират момчето на другия ден. Той и каза “Утре вечер като изляза да носиш пържоли” и и подаде часовника и мобилния си да ги пази да не изчезнат. Тя старателно ги прибра в джобчето с цип на чантата си. Операцията на баща и беше след 2 дни. Трябваше да се дарят 5 банки кръв, за да може кръвната банка да изпише 5-те банки А(-) за баща и. Отиде с четирима приятели да дари кръв. Напукаха и вените, но беше щастлива, че приятелите и помогнаха и че банките с най-рядката кръвна група щяха да са в болницата за следващия ден.
Не бяха.
През нощта постъпил дебелогъз депутат пред инфаркт от преяждане (препиване, пресиране или какво ли не пре-) и ги бяха използвали за него. През нощта беше починало и младото момче от съседното легло. Сутринта баща й не отрони дума. Тя отиде да потърси близките на момчето (били някъде наблизо) , мълчаливо подаде на млада жена гушнала две деца на 3 и 5 годинки часовника и телефона. Представи си как и на нея подават така часовника на баща й. Върна се в стаята. Той я погледна, хвана я за ръката (за първи път от десетилетия) и каза “Тя моята няма да я бъде. Ти… иди си работи.
Излезе. Вървеше без да усеща студа и падаше в снега. Стигна до Свети Георги, влезе и тихо заскимтя от безсилие. Спомни си какъв суров човек е баща й, как я пребиваше от бой с точилката почти докато напусна дома, как ходеше със синините на училище и как малтретираше и манипулираше майка й, как мразеше всичко и всички и какъв терор беше безкрайното му лошо му настроение. Спомни си суровите наказания и упреците му че никога няма нищо да излезе от нея. Това не й помогна. Винаги беше искала той да я обича, беше мечтала за онези татковци, които глезят малките си дъщери, подхвърлят ги на ръце и ги целуват по вратлетата. И тогава зацикли на единствения мил спомен с него. Беше 2 дена преди Нова година. Той се върна от командировка и и донесе единствената играчка, която някога беше имала като дете- един голям, грозен и много руски мечок, който сега малката и дъщеря облича в рокли. Имаше сняг (в Бургас сняг няма, почти никога няма). Излязоха и направиха в парка край морето снежен човек, намериха един гълъб с ранено крило и той го пъха под палтото си и го занесоха у дома. Тя се грижи за гълъба 3 седмици. Един ден той просто си отиде. Върна се напролет с друг гълъб, свиха гнездо и родиха 6 малки……Знаеше тогава, както знаеше и сега, че някъде дълбоко в суровото му сърце имаше 1 % обич и той беше за нея.
Минаваха дни, седмици, беше вече февруари, а нямаше кръв за нейния баща. Тогава случайно намериха тая кръвна група в болница в Пловдив, защото междувременно състоянието му се беше влошило така, че не можеше да става от леглото. Започнаха операцията в 8 сутринта. Тя седеше като мръсна котка пред операционната и чакаше една от двете новини. Представяше си сърцето му, сложено в кофа с лед, разпореното му безжизнено тяло. Повърна. После пак. Трепереше от изтощение и страх. Дойде приятел и седна до нея. Мълчаха. Дори не пушеха. Той я сгуши. Тя го стискаше като последния оцелял човек на земята. В един часа излезе сестра и и каза, че опериращият лекар иска да говори с нея. Едва се изправи. Залитна. Падна. После се оказа на едно легло и до нея седнал и усмихнат седеше опериращият лекар. Каза “Ще припка след месец два ама ти май съвсем си се предала”. Седна на леглото и го видя – местеха го в реанимацията.
И той заприпка. И никога не забрави. И каза на всички “Дъщеря ми ми спаси живота”. После когато се роди нейното дете, той отказа да го види две години. Когато тя реши да ги срещне, той беше на гарата в Бургас. С бялата си коса, с вид на морски пират, намусен и зъл. Малката протегна непохватните си ръчички, целуна го и каза “Ти си моят дядо, нали?”, той я прегърна и понесе към колата все едно носеше порцеланова кукла. Един месец тя гледаше как дъщеря й получи цялата обич и нежност, които той никога не си позволи да даде на самата нея. Как обикаляше като обезумял от високата температура на детето, как носеше всеки ден сладкиши и кукли и зайчета и мечета и за първи път видя колко забавен и весел и сърдечен човек беше станал той.
Странно нещо е сърцето. Сещаме се за него, когато ни заболи. Но по-добре да ни боли отколкото да пропуснем години, слагайки му презерватив. Любовта боли, кой е казал, че е радост? Боли дори от радост. И когато сърцето е болно, то се лекува, но не като се пази, лекува се с обич. Защо се пазите бе хора, защо не се обичате? Какво значи например да легнеш до едно друго тяло и да правиш празен секс, където чувството е табу да не би да се нараним? Сърцето се пази от безсърдечие! И не всяка любов е егоистична- обичаш тогава когато искаш и имаш какво да дадеш. Въпрос на гледна точка всъщност. Просто мисля така, сигурно живея с утопии, но хайде да не сме като животните- ядене, изхождане и разплод. А и силно се надявам да има поне още един “психопат”, който да мисли като мен.
Той излезе. По-бял и по-слаб, сякаш бяха минали години откакто влезе. Каза “Тръгваме си”. Показа картонче, на което беше написано номерче, номерчето в списъка на чакащите за една коронарография: номер: 2344. Бялото листче изглеждаше още по-бяло между жълтите му пръсти. При бегли изчисления това се падаше след 4 години. Диагнозата беше потвърдена, единственият начин да се види до колко са запушени кръвоносните съдове към сърцето беше тази малка манипулация, която с добрия случай можеше дори да оправи самото стеснение и да си отиде у дома след 2 дена. Все пак тя успя да го убеди да изчакат познатия кардиолог. Мълчаха. И двамата мислеха за едно- 4 години е безкрайно, без лечение едва ли щеше да ги доживее. Тя запрелиства вестник. На страницата с некролозите случайно видя снимката на един приятел, който беше починал преди 2 години от цироза и сърцето и се сгърчи. Едва преглъщаше. Бяха я предупредили, че всичко се урежда с пари, носеше 1300 лева, които беше събрала от хонорарите, за да си купи пералня, печка и спалня. Когато познатият лекар дойде, размениха няколко думи, той влезе в една стая, излезе след 2 минути, дръпна я настрани и каза “Внеси дарение 1250 лева и той влиза днес. После го поемам аз”.
Тя дари.
Той влезе.
Коронарографията беше направена на следващата сутрин. Тя отиде на обяд. Беше весела. Вярваше, че едно малко стеснение, една малка пружинка, пусната в стеснението щеше да го спаси и след 3 дена щеше да го върне при морето. У дома.
Лекарят я чакаше пред отделението.
“Сърцето му работи на 20 %. Има 4 запушени съда, което значи 4 байпаса. Стесненията са огромни. Коронарографията не може да помогне. Трябва да остане за операция. 4 байпаса са 12 350 лева.” Говореше за операцията. Тя не слушаше.
Зави и се свят, подпря се на пияното. “Кои свири тука на това шибано пиaно, като хората мратω” помисли. “Нямам тези пари, няма от къде да ги взема, и да ги взема не мога да ги върна докато съм жива. Той знае лиω” . “Знае малко. Може да направим нещо. Не мога да го пусна. Ако го пусна няма да стигне и до Пловдив”. Предложението беше простичко – даваш едни 3000 лева на опериращия лекар, който пише баща ти за негов чичо, операцията е безплатна в тази ситуация и…… готово. Тя каза “Добре. Ще намеря парите”.
Нямаше идея от къде. Виеше и се свят, паниката я беше стиснала за глезените и не можеше да направи нито крачка. Каза си “Знаех си да не обличам тоя пуловер, все ми е на лош късмет.” Излязоха с доктора да пушат пред фоайето. Той беше добронамерен, наистина направи всичко което можеше да се направи, за да и помогне. Обясни какво представлява операцията, успокои я. Очите му бяха така топли и загрижени, че чак и стана мил. Качи се в стаята при баща си. Беше увит в системи, тръби, жички, жълт и слаб. Реалността беше по-успокоителна от неизвестността. “Колко ще струваω” попита той. “Нищо” излъга тя. И така го лъжеха всички. До него лежеше млад мъж на 28 години. Бяха се сприятелили с баща и. Сприятели се и тя. Щяха да оперират момчето на другия ден. Той и каза “Утре вечер като изляза да носиш пържоли” и и подаде часовника и мобилния си да ги пази да не изчезнат. Тя старателно ги прибра в джобчето с цип на чантата си. Операцията на баща и беше след 2 дни. Трябваше да се дарят 5 банки кръв, за да може кръвната банка да изпише 5-те банки А(-) за баща и. Отиде с четирима приятели да дари кръв. Напукаха и вените, но беше щастлива, че приятелите и помогнаха и че банките с най-рядката кръвна група щяха да са в болницата за следващия ден.
Не бяха.
През нощта постъпил дебелогъз депутат пред инфаркт от преяждане (препиване, пресиране или какво ли не пре-) и ги бяха използвали за него. През нощта беше починало и младото момче от съседното легло. Сутринта баща й не отрони дума. Тя отиде да потърси близките на момчето (били някъде наблизо) , мълчаливо подаде на млада жена гушнала две деца на 3 и 5 годинки часовника и телефона. Представи си как и на нея подават така часовника на баща й. Върна се в стаята. Той я погледна, хвана я за ръката (за първи път от десетилетия) и каза “Тя моята няма да я бъде. Ти… иди си работи.
Излезе. Вървеше без да усеща студа и падаше в снега. Стигна до Свети Георги, влезе и тихо заскимтя от безсилие. Спомни си какъв суров човек е баща й, как я пребиваше от бой с точилката почти докато напусна дома, как ходеше със синините на училище и как малтретираше и манипулираше майка й, как мразеше всичко и всички и какъв терор беше безкрайното му лошо му настроение. Спомни си суровите наказания и упреците му че никога няма нищо да излезе от нея. Това не й помогна. Винаги беше искала той да я обича, беше мечтала за онези татковци, които глезят малките си дъщери, подхвърлят ги на ръце и ги целуват по вратлетата. И тогава зацикли на единствения мил спомен с него. Беше 2 дена преди Нова година. Той се върна от командировка и и донесе единствената играчка, която някога беше имала като дете- един голям, грозен и много руски мечок, който сега малката и дъщеря облича в рокли. Имаше сняг (в Бургас сняг няма, почти никога няма). Излязоха и направиха в парка край морето снежен човек, намериха един гълъб с ранено крило и той го пъха под палтото си и го занесоха у дома. Тя се грижи за гълъба 3 седмици. Един ден той просто си отиде. Върна се напролет с друг гълъб, свиха гнездо и родиха 6 малки……Знаеше тогава, както знаеше и сега, че някъде дълбоко в суровото му сърце имаше 1 % обич и той беше за нея.
Минаваха дни, седмици, беше вече февруари, а нямаше кръв за нейния баща. Тогава случайно намериха тая кръвна група в болница в Пловдив, защото междувременно състоянието му се беше влошило така, че не можеше да става от леглото. Започнаха операцията в 8 сутринта. Тя седеше като мръсна котка пред операционната и чакаше една от двете новини. Представяше си сърцето му, сложено в кофа с лед, разпореното му безжизнено тяло. Повърна. После пак. Трепереше от изтощение и страх. Дойде приятел и седна до нея. Мълчаха. Дори не пушеха. Той я сгуши. Тя го стискаше като последния оцелял човек на земята. В един часа излезе сестра и и каза, че опериращият лекар иска да говори с нея. Едва се изправи. Залитна. Падна. После се оказа на едно легло и до нея седнал и усмихнат седеше опериращият лекар. Каза “Ще припка след месец два ама ти май съвсем си се предала”. Седна на леглото и го видя – местеха го в реанимацията.
И той заприпка. И никога не забрави. И каза на всички “Дъщеря ми ми спаси живота”. После когато се роди нейното дете, той отказа да го види две години. Когато тя реши да ги срещне, той беше на гарата в Бургас. С бялата си коса, с вид на морски пират, намусен и зъл. Малката протегна непохватните си ръчички, целуна го и каза “Ти си моят дядо, нали?”, той я прегърна и понесе към колата все едно носеше порцеланова кукла. Един месец тя гледаше как дъщеря й получи цялата обич и нежност, които той никога не си позволи да даде на самата нея. Как обикаляше като обезумял от високата температура на детето, как носеше всеки ден сладкиши и кукли и зайчета и мечета и за първи път видя колко забавен и весел и сърдечен човек беше станал той.
Странно нещо е сърцето. Сещаме се за него, когато ни заболи. Но по-добре да ни боли отколкото да пропуснем години, слагайки му презерватив. Любовта боли, кой е казал, че е радост? Боли дори от радост. И когато сърцето е болно, то се лекува, но не като се пази, лекува се с обич. Защо се пазите бе хора, защо не се обичате? Какво значи например да легнеш до едно друго тяло и да правиш празен секс, където чувството е табу да не би да се нараним? Сърцето се пази от безсърдечие! И не всяка любов е егоистична- обичаш тогава когато искаш и имаш какво да дадеш. Въпрос на гледна точка всъщност. Просто мисля така, сигурно живея с утопии, но хайде да не сме като животните- ядене, изхождане и разплод. А и силно се надявам да има поне още един “психопат”, който да мисли като мен.
Unexpected
Прозорците на кафенето бяха мръсни - пръски кал от минаващите автомобили през пълната с вода локва от падналия дъжд , хиляди нaсeкоми бяха оставили продуктите от отделителната си система. Някои бяха оставили себе си. През задимения и натежал от мириса на печени сандвичи въздух, той наблюдаваше една ярко червена жена- толкова обемиста, толкова гротескна, че се почувства като във филм на Дейвид Линч. Руж по бузите, ослепяващо оранжево червило, червен клипс на ушите, ярка червена рокля.
Дали искаше просто да изглежда добре или просто искаше да я забележат? С второто определено успяваше. Изпита съжаление, дори леко презрение. Запали цигара, очите го боляха.
Ярък слънчев лъч проби през облаците и петната по прозорците лъснаха , димът от цигарата се виеше във причудливи формички, а жената беше по-ярка отколкото душевното му зрение можеше да понесе.
Реши да убие време като гледа минаващите хора. Загънати в самота, бързащи за своето никъде, неусмихнати, безрадостни. Реши да се премести в пицарията и там да изчака докато му дойде часа за зъболекар.
Тогава чу гласа й. Дрезгав. Тих.
– Едно Виктори и нещо да ям, ама какво имате, ааа, не искам сандвичи. Ми не знам какво искам.
Бръщолевеща както винаги повече от поносимото.
– Айде едно мляко с какао.
Той се заобръща много плахо. Страхуваше се след 8 години да се изправи пред същото лице, което беше виждал всяка сутрин, сгушено до неговото рамо. Искаше му се да я види като грозна надебеляла майка на няколко деца с вид на прецизна домакиня, щастливо простираща ослепително бялото пране. Искаше му се да не я види.
„Само ще надникна” помисли той.
Тя стоеше права, впила поглед в гърба му. Очите и бяха точно толкова усмихнати както последния пък когато бяха щастливи. Не беше грозна и дебела домакиня мамка му. Беше си абсолютно същата – такава каквато я беше виждал през последните години, затваряйки очи всеки път когато видеше приличен на нейния силует – дребничка, с леко приведена стойка, с огромна коса (отново рошава), рентгенови очи, от които никога не можа да скрие нищо.
- Здрастиии! Как си!– каза тя, все едно не се бяха виждали от няколко часа.
Седна без да попита – типично. Седна, защото краката и се бяха подкосили. Сърцето и блъскаше в гърдите и се чудеше колко ли е стигнало кръвното и. Реши да не пали, защото ръцете и трепереха и тя ги зарови в якето. Господи, помисли, той е толкова… същия. Само дето мирише от 100 километра на щастливо женен мъж с деца и куче, даже може би рибки.
- Добре. А ти? Какво правиш тук?
„Надушила е от 100 километра че съм отчайващо неблагополучно женен и сега ликува да отбележи, че съм започнал и леко да оплешивявам”.
– Ами имам една среща след 40 минути- каза с досада тя.
Беше впила поглед в бенката над горната му устна- любимото и място. Мислено протегна ръка и я погали... без да иска.
-Иначе?Направи ли кариера? – звънливо се засмя тя. „Господи колко съжалявам, че ти причиних това”.
- Ми май да!
„Как можа да ми причиниш това, как можа да изчезнеш, да не отговориш на нито едно обаждане поне да ми обясниш защо?” мислеше той, спомняйки си ада, който беше преживял след като тя не се прибра една вечер, тревогите, търсенето из болниците, месеците издирване навсякъде където можеше да е отишла. Равния и бездушен глас на приятелката й „Не я търси... не иска да се чува и вижда с теб”. Прииска му се да я удари.
- Жена ти как е? стрелна тя напосоки и по реакцията позна , че е ударила бинго.
Жена му – дааа, тази долна кучка, която го преследваше от години, остроносата щерка на най-близкото приятелско семейство на родителите му. От тези дето бяха над всичко и всички. Аааа, тези сноби дебели, които бяха провели един безкрайно мил разговор с нея, предлагайки й какво ли не , за да се махне от сина им, за неговото бъдеще, за неговите (техните) планове, за работата му в чужбина…бла, бла, бла. След този разговор …
”Ами да, какво искаш- да се върна при теб, да живея с теб и да понасям насмешките и подигравката им че съм от едно обикновено семейство без никой зад гъба ми . Ей задник, аз си имам достойнство. Нали сега си постигнал всичко за което те мечтаха. Остана си зад полата на майка си”.
Прииска й се да го фрасне.
- Ами добре. Работи. А ти? – каза пораженчески той.
"Ами да, надушила е и сега ми се подиграва."
Представи си жена си – деловата дама, с която виждаше рядко, ходеха задено по разни приеми, кино, коктейли, театър... и играеха театър – спяха в отделни стаи откакто разбраха че тя не може да има деца.
Жена му (почти чу фалшивия и смях „за пред хората”) , която никога не готвеше, чистеше, пазаруваше (освен на бърз шопинг до Италия), защото за всичко имаха „хора”.
Представи си отвратителната Коледа със „мама и тати и маминка и татенцето”, празниците с „приятели”.
Слушаха тиха класика, пиеха изискани питиета от изискани чаши и с изискани маниери , говореха за наука, кино, изкуство, когато някой кажеше „задник” се извиняваше с „Простете за израза”.
Представи си и нея - по одърпана тениска рано сутрин, влачеше крака до печката и запалваше цигара докато стане кафето. Никога не му носеше, даже не му сипваше. После се подмотваше с часове и накрая излизаше оставяйки цялата къща в пълен хаос и се връщаше по 5 пъти, защото винаги забравяше нещо.
- Ми бачкам, нали трябва да се живее.
„Абе кво правя тука, я да си ходя”.
Погледна скъпото му сако, очевидно безценния му часовник, цигарите, запалката и се замисли за 5-те лева, с които трябваше да изкара до края на седмицата. Станал е един от тях. Бутна краката си под масата, за да не види че е със същите кубинки.
- Къде работиш? Искаш ли да идем до пицарията да хапнем нещо?
„Да, решила е че съм един от тях. Сигурно няма пари. Гладна е. Господи какво да ти дам? Аз имам всичко, ти си със същите кубинки. Аз мога и да не ида на работа и пак ще имам всичко. Аз имам коли, ти имаш трамвай. Аз имам 200 квадрата апартамент, твоя апартамент е целия Студентски град, зависи къде ще те приемат да пренощуваш.Ама какво пък. Изброът си беше твой, ей ся си еби майката като се правиш на тарикатка”
– А, аз съм обядвала – излъга.
„Дали ми личи колко е трагично положението?”.
- Ами както искаш, аз само предлагам.
„Има връзка, 100% , личи и , изглежда доволна и спокойна."
- Аз ще допия млякото и ставам – не искаше да остане, не искаше да я пита нищо за живота й.Сети се за поредицата неудачни връзки, провали, надежди от нищото да излезе нещо. И ако я попиташе сега трябваше да го лъже. Можеше да му каже че е омъжена например, умееше да лъже поне.
- А, имаш едни багажи при мен, оставил съм ги в апартамента на един приятел, който е сега в Канада. Ако си ги искаш да ти ги дам?
Не й каза , че беше оставил там всичко което можеше да му напомни за нея. Не и каза че ходеше понякога и гледаше албумчето със снимки. Ходеше като на гроб на отдавна починал човек. Понякога му се струваше че така е пак до нея, дрехите и миришеха още на любимия й Бенетон.
- А, имам един- два парцала, мога да ги взема ако не е проблем за теб.
Не искаше парцалите, искаше албумчето със снимките –„патка, как можа да не си го вземеш?”
- Ще ти дам телефона си, обади се като си свободна и ще ида да ти ги взема и да ти ги донеса.
Очите му търсеха онова светло кичурче точно над белега над лявото око. Нямаше го, прииска му се да я заскубе и да го намери. Прииска му се да я качи в колата и да я закара във вилата, да я изнасили, да я унижи. После се сети, че ще я обърка като я качи в джипа. А и едва ли щеше да дойде.
- Добре, може в неделя ако можеш да се измъкнеш – искаше и се да я качи на някаква кола, да я изведе от София, да я заведе някъде където е тихо, да я прегърне и да й прости, да му обясни всичко, но какъв би бил смисъла?
- Добре, е ще се видим направо в неделя, ти къде живееш сега?
- Ами… аз ще ти се обадя.
„Глупак, сега пък и адрес да му дам”.
Разделиха се. На излизане той видя че до гротеската беше седнал слаб, нечистоплътен мъж и целуваше подпухналите ръце на „дамата в червено”.
Той не отиде на зъболекар, тя не отиде на срещата. Той се прибра , видя жена си да си лакира ноктите.
– Как мина деня ти, скъпи? – попита тя.
Не й отговори, и бездруго тя нямаше да чуе. Извади бутилката с Чивас и наля голяма чаша.
Тя се сепна, стана, докосна рамото му.
– Не ли малко рано?
– Не е, късно е даже.
Тя се прибра, извади от камерата заледената чаша, сипа водка до горе и седна.
Гледаше телевизора. След време разбра, че гледа турнир по тенис на маса. Извади телефона му от задния джоб на дънките си. Започна да набира, затвори. Е, какво толкова, набра.
Гласът му беше делови.
– Ела - каза тя.
– Сега тръгвам.
Тя слезе да му отключи входната врата. Тръгнаха по стълбите пеша. Тоя я спря, бутна я силно до стената.Искаше да я целува нежно – хапеше устните й. Искаше да я гали по врата , да я целува меко – дереше я като звяр.Смъкваше дрехите й. Болеше я. Той търсеше оазиса, към който беше вървял мълчаливо всички тези години. Бързаше да пие, като че ли вселената ще гръмне всеки миг.
– Отвори си очите , погледни ме – каза умолително той.
– Няма нужда, знам че си ти.
Искаше да я боли, не я болеше. Искаше да я има винаги, нямаше я.
Тя търсеше опора в тръбите на парното, в него, в себе си, не мислеше за нищо.
„Да става каквото ще”.
Не се качиха догоре, седнаха на стълбите, пушиха, говореха си мълчешком. Внезапно тя каза „Тръгвай, ще се тревожат за теб у вас”.
„Иска да ме изгони” помисли той и стана. Тръгна бавно без да я целуне. Тя остана там, дълго, сама. После се качи, не се изкъпа, чувстваше го по себе си, във себе си.
Той седна в колата, седя дълго.
Тръгна бавно към уютния си дом. Жена му гледаше филм.
– Мили, свърши ли работа?.
– Да, заминавам.
– Добре – каза тя. – Кога ще се върнеш.
– Добър въпрос... Ще си взема 4-5 неща.
Не взе обичайната си вана, излезе на балкона и дълго гледа в нищото седнал на стола, допи чашата и наля нова. Потрети. Имаше цялото време на света да реши. Освен всичко което имаше, можеше да има и Нея – опита се да се заблуди. Мина му през ум, че вече няма от какво да се страхува. Реши да й каже, после реши, че ще се сети сама.
Тя се качи, допи водката и реши – „Явно жена му не му пуска често”.
Имаше цялото време на света да реши. Към всичко, което нямаше, можеше да има поне Него. Понякога, отчасти, за малко, на крак, ама на кой му трябваше повече – опита се да се заблуди.
На сутринта жена му видя, че си е взел няколко книги, малко дрехи. И котката я нямаше.
Дали искаше просто да изглежда добре или просто искаше да я забележат? С второто определено успяваше. Изпита съжаление, дори леко презрение. Запали цигара, очите го боляха.
Ярък слънчев лъч проби през облаците и петната по прозорците лъснаха , димът от цигарата се виеше във причудливи формички, а жената беше по-ярка отколкото душевното му зрение можеше да понесе.
Реши да убие време като гледа минаващите хора. Загънати в самота, бързащи за своето никъде, неусмихнати, безрадостни. Реши да се премести в пицарията и там да изчака докато му дойде часа за зъболекар.
Тогава чу гласа й. Дрезгав. Тих.
– Едно Виктори и нещо да ям, ама какво имате, ааа, не искам сандвичи. Ми не знам какво искам.
Бръщолевеща както винаги повече от поносимото.
– Айде едно мляко с какао.
Той се заобръща много плахо. Страхуваше се след 8 години да се изправи пред същото лице, което беше виждал всяка сутрин, сгушено до неговото рамо. Искаше му се да я види като грозна надебеляла майка на няколко деца с вид на прецизна домакиня, щастливо простираща ослепително бялото пране. Искаше му се да не я види.
„Само ще надникна” помисли той.
Тя стоеше права, впила поглед в гърба му. Очите и бяха точно толкова усмихнати както последния пък когато бяха щастливи. Не беше грозна и дебела домакиня мамка му. Беше си абсолютно същата – такава каквато я беше виждал през последните години, затваряйки очи всеки път когато видеше приличен на нейния силует – дребничка, с леко приведена стойка, с огромна коса (отново рошава), рентгенови очи, от които никога не можа да скрие нищо.
- Здрастиии! Как си!– каза тя, все едно не се бяха виждали от няколко часа.
Седна без да попита – типично. Седна, защото краката и се бяха подкосили. Сърцето и блъскаше в гърдите и се чудеше колко ли е стигнало кръвното и. Реши да не пали, защото ръцете и трепереха и тя ги зарови в якето. Господи, помисли, той е толкова… същия. Само дето мирише от 100 километра на щастливо женен мъж с деца и куче, даже може би рибки.
- Добре. А ти? Какво правиш тук?
„Надушила е от 100 километра че съм отчайващо неблагополучно женен и сега ликува да отбележи, че съм започнал и леко да оплешивявам”.
– Ами имам една среща след 40 минути- каза с досада тя.
Беше впила поглед в бенката над горната му устна- любимото и място. Мислено протегна ръка и я погали... без да иска.
-Иначе?Направи ли кариера? – звънливо се засмя тя. „Господи колко съжалявам, че ти причиних това”.
- Ми май да!
„Как можа да ми причиниш това, как можа да изчезнеш, да не отговориш на нито едно обаждане поне да ми обясниш защо?” мислеше той, спомняйки си ада, който беше преживял след като тя не се прибра една вечер, тревогите, търсенето из болниците, месеците издирване навсякъде където можеше да е отишла. Равния и бездушен глас на приятелката й „Не я търси... не иска да се чува и вижда с теб”. Прииска му се да я удари.
- Жена ти как е? стрелна тя напосоки и по реакцията позна , че е ударила бинго.
Жена му – дааа, тази долна кучка, която го преследваше от години, остроносата щерка на най-близкото приятелско семейство на родителите му. От тези дето бяха над всичко и всички. Аааа, тези сноби дебели, които бяха провели един безкрайно мил разговор с нея, предлагайки й какво ли не , за да се махне от сина им, за неговото бъдеще, за неговите (техните) планове, за работата му в чужбина…бла, бла, бла. След този разговор …
”Ами да, какво искаш- да се върна при теб, да живея с теб и да понасям насмешките и подигравката им че съм от едно обикновено семейство без никой зад гъба ми . Ей задник, аз си имам достойнство. Нали сега си постигнал всичко за което те мечтаха. Остана си зад полата на майка си”.
Прииска й се да го фрасне.
- Ами добре. Работи. А ти? – каза пораженчески той.
"Ами да, надушила е и сега ми се подиграва."
Представи си жена си – деловата дама, с която виждаше рядко, ходеха задено по разни приеми, кино, коктейли, театър... и играеха театър – спяха в отделни стаи откакто разбраха че тя не може да има деца.
Жена му (почти чу фалшивия и смях „за пред хората”) , която никога не готвеше, чистеше, пазаруваше (освен на бърз шопинг до Италия), защото за всичко имаха „хора”.
Представи си отвратителната Коледа със „мама и тати и маминка и татенцето”, празниците с „приятели”.
Слушаха тиха класика, пиеха изискани питиета от изискани чаши и с изискани маниери , говореха за наука, кино, изкуство, когато някой кажеше „задник” се извиняваше с „Простете за израза”.
Представи си и нея - по одърпана тениска рано сутрин, влачеше крака до печката и запалваше цигара докато стане кафето. Никога не му носеше, даже не му сипваше. После се подмотваше с часове и накрая излизаше оставяйки цялата къща в пълен хаос и се връщаше по 5 пъти, защото винаги забравяше нещо.
- Ми бачкам, нали трябва да се живее.
„Абе кво правя тука, я да си ходя”.
Погледна скъпото му сако, очевидно безценния му часовник, цигарите, запалката и се замисли за 5-те лева, с които трябваше да изкара до края на седмицата. Станал е един от тях. Бутна краката си под масата, за да не види че е със същите кубинки.
- Къде работиш? Искаш ли да идем до пицарията да хапнем нещо?
„Да, решила е че съм един от тях. Сигурно няма пари. Гладна е. Господи какво да ти дам? Аз имам всичко, ти си със същите кубинки. Аз мога и да не ида на работа и пак ще имам всичко. Аз имам коли, ти имаш трамвай. Аз имам 200 квадрата апартамент, твоя апартамент е целия Студентски град, зависи къде ще те приемат да пренощуваш.Ама какво пък. Изброът си беше твой, ей ся си еби майката като се правиш на тарикатка”
– А, аз съм обядвала – излъга.
„Дали ми личи колко е трагично положението?”.
- Ами както искаш, аз само предлагам.
„Има връзка, 100% , личи и , изглежда доволна и спокойна."
- Аз ще допия млякото и ставам – не искаше да остане, не искаше да я пита нищо за живота й.Сети се за поредицата неудачни връзки, провали, надежди от нищото да излезе нещо. И ако я попиташе сега трябваше да го лъже. Можеше да му каже че е омъжена например, умееше да лъже поне.
- А, имаш едни багажи при мен, оставил съм ги в апартамента на един приятел, който е сега в Канада. Ако си ги искаш да ти ги дам?
Не й каза , че беше оставил там всичко което можеше да му напомни за нея. Не и каза че ходеше понякога и гледаше албумчето със снимки. Ходеше като на гроб на отдавна починал човек. Понякога му се струваше че така е пак до нея, дрехите и миришеха още на любимия й Бенетон.
- А, имам един- два парцала, мога да ги взема ако не е проблем за теб.
Не искаше парцалите, искаше албумчето със снимките –„патка, как можа да не си го вземеш?”
- Ще ти дам телефона си, обади се като си свободна и ще ида да ти ги взема и да ти ги донеса.
Очите му търсеха онова светло кичурче точно над белега над лявото око. Нямаше го, прииска му се да я заскубе и да го намери. Прииска му се да я качи в колата и да я закара във вилата, да я изнасили, да я унижи. После се сети, че ще я обърка като я качи в джипа. А и едва ли щеше да дойде.
- Добре, може в неделя ако можеш да се измъкнеш – искаше и се да я качи на някаква кола, да я изведе от София, да я заведе някъде където е тихо, да я прегърне и да й прости, да му обясни всичко, но какъв би бил смисъла?
- Добре, е ще се видим направо в неделя, ти къде живееш сега?
- Ами… аз ще ти се обадя.
„Глупак, сега пък и адрес да му дам”.
Разделиха се. На излизане той видя че до гротеската беше седнал слаб, нечистоплътен мъж и целуваше подпухналите ръце на „дамата в червено”.
Той не отиде на зъболекар, тя не отиде на срещата. Той се прибра , видя жена си да си лакира ноктите.
– Как мина деня ти, скъпи? – попита тя.
Не й отговори, и бездруго тя нямаше да чуе. Извади бутилката с Чивас и наля голяма чаша.
Тя се сепна, стана, докосна рамото му.
– Не ли малко рано?
– Не е, късно е даже.
Тя се прибра, извади от камерата заледената чаша, сипа водка до горе и седна.
Гледаше телевизора. След време разбра, че гледа турнир по тенис на маса. Извади телефона му от задния джоб на дънките си. Започна да набира, затвори. Е, какво толкова, набра.
Гласът му беше делови.
– Ела - каза тя.
– Сега тръгвам.
Тя слезе да му отключи входната врата. Тръгнаха по стълбите пеша. Тоя я спря, бутна я силно до стената.Искаше да я целува нежно – хапеше устните й. Искаше да я гали по врата , да я целува меко – дереше я като звяр.Смъкваше дрехите й. Болеше я. Той търсеше оазиса, към който беше вървял мълчаливо всички тези години. Бързаше да пие, като че ли вселената ще гръмне всеки миг.
– Отвори си очите , погледни ме – каза умолително той.
– Няма нужда, знам че си ти.
Искаше да я боли, не я болеше. Искаше да я има винаги, нямаше я.
Тя търсеше опора в тръбите на парното, в него, в себе си, не мислеше за нищо.
„Да става каквото ще”.
Не се качиха догоре, седнаха на стълбите, пушиха, говореха си мълчешком. Внезапно тя каза „Тръгвай, ще се тревожат за теб у вас”.
„Иска да ме изгони” помисли той и стана. Тръгна бавно без да я целуне. Тя остана там, дълго, сама. После се качи, не се изкъпа, чувстваше го по себе си, във себе си.
Той седна в колата, седя дълго.
Тръгна бавно към уютния си дом. Жена му гледаше филм.
– Мили, свърши ли работа?.
– Да, заминавам.
– Добре – каза тя. – Кога ще се върнеш.
– Добър въпрос... Ще си взема 4-5 неща.
Не взе обичайната си вана, излезе на балкона и дълго гледа в нищото седнал на стола, допи чашата и наля нова. Потрети. Имаше цялото време на света да реши. Освен всичко което имаше, можеше да има и Нея – опита се да се заблуди. Мина му през ум, че вече няма от какво да се страхува. Реши да й каже, после реши, че ще се сети сама.
Тя се качи, допи водката и реши – „Явно жена му не му пуска често”.
Имаше цялото време на света да реши. Към всичко, което нямаше, можеше да има поне Него. Понякога, отчасти, за малко, на крак, ама на кой му трябваше повече – опита се да се заблуди.
На сутринта жена му видя, че си е взел няколко книги, малко дрехи. И котката я нямаше.
SMS
Две големи, бяха ми дошли супер добре, след жегавия ден. Прибрах се в хотела малко преди полунощ. Прецъках каналите за да установя дали са пуснали някой порно или са шътнали до болка тривиални реклами на вибратори с по пет глави. Разходката преди това ми се отрази добре, а и имаше двоен ефект да ме поосвежи и да огледам някакви пъргави гаджета. При вечер, чак започнах да дишам. През целия ден от разбилото се още в 6-с сутринта слънце до пълно стъмваше съчувствах най искрено на влечуго подобните.
Град на някъде без никакво значение къде един от 280-те. Уморен, реших докато съм по-омотан от уискито, реших че е един подходящ момент да гушна чаршафите. С тъпа ирония се загледах в празното легло. Така или иначе не бих си легна с някой която познавам от 2-3 часа или поне преди 5-6 големи. Заспах, един от онези тежки сънища в който се вживяваш дотолкова, че губи представа са реалността. Сънувах нещо, някой, напрежение и всичко това безпаметно.
Писукане, последвало го от пиукане. До така степен бях се унесъл, че продължих да се вживявам в съня си. Но шибания телефон писука супер гадно и то щеше да е чак до сутринта, докато не го изключа. Надигнах се като тук що върнат към живота труп. Почти се пребих в просъницата си. Опитвах се да измисля подобаваща ругатня за събуждането си. Погледнах бях спал по малко от час.
Неизвестен номер…
Зачетох.
“Lipswa6 mi!
Znam, 4e si tuk!
Iskam da te widq
Dali e kysno…
Na katedralata sled 4as?”
В този град всичко е възможно.
Липсвам......на кой по дяволите. Нали затова бягам за да липсвам за да не спирам за да се движа за да живея. Как мога да липсвам като за няколко седмици съм навъртял 5 000 км. с колата.
Засмях се.
Засмях се на себе си. Засмях са на всички заковали задниците си, към черно сивкавото дуло на заводския комин, наречено ежедневие.
Аз не знам къде съм? Никой не знае къде съм! Как може друг да знае. Как е възможно.
Искам, хубава дума без смисъл. Хората не обичат да става това което искат, съзнанието им го отрича. Цунамито на сгрешените им антипатии ги срива безмилостно.
Късно е за всичко, освен за началото.
Най вероятно е грешка. Или смехотворно съвпадение. Но ще отида длъжен съм пред собствения си егоизъм. Не вярвам в чудеса, кой ще повярва ако ги прави постоянно.
Взех бърз душ. Съзнанието започна да цъка като стар стенен часовник в дървена селска колиба:
Русо червенокоса, понякога ми се струваше ниска друг път необичайно висока. Едва ли имаше нещо нестандартно в нея, навярно трябваше да бъде една средностатистическа жена. Не бих могъл еднозначно да кажа кое трябваше да е различното. Но имаше един не у спорим факт сега я виждах за последно в душата си. Навярно тя щеше да е последното нещо запечатано в мисълта ми с което моето съзнание ще отплува.
„She's My Pusher”
Една невъзможна съблазън неистинска искреност, сухо море. Горящ лед, черен предизвестен пушек пронизваш бели облаци. Краят на началото, раждането на смъртта, бялото на черното, възможното на невъзможното, стомана и дърво, болка и любов!
Ден като ден, краят на една сива нощ. Звезди като сажди върху сутрешния сняг. Присмех на врана, стъпала на златния ми ореол. Невъзможно ми е да я достигна тя е над мен, тя лети, тя е черна а Аз?
Всякак, да е не само някак бяла, че да не е смъртна, да не и червена като горящ Ад, а никак даже да не е черна, може и малко там забавна. Стига само с тези багри да препуска...
Стоях, свит в мрака.
Притиснат към тишината.
Гледах на няколко метра от мен.
Нищо не можеше да ми попречи да позная дори и след хиляди години пак ще я почувствам. Бях там съвсем близо. Нямах сили. Тялото ми се беше вцепенило, беше се сраснало с нощта.
Знаех, че няма да го направя. Не можех. Нямаше да посмея. Не е това. Не можех да позволя да бъда щастлив. Нямаше да е справедливо. НЕ никога, НЕ бе възможно.
Съвсем бавно преместих единият си крак само с няколко милиметра. Направих мъничка крачка. Толкова тихо, че тишината би ми завидила. Стъпвах в тъмното сякаш никога не ме имало.
Глас разцепи мрака. Нейният глас:
- Почакай.
- НЕ си отивай...никога вече!
Спрях. Бях тишина. Бях мрак. Бях луна. Бях Звезда. БЯХ...
Шепот. Нейният Шепот:
- Отровата пълзи, във вените ми.
- Почакай само миг и ще го направя вечност..
Град на някъде без никакво значение къде един от 280-те. Уморен, реших докато съм по-омотан от уискито, реших че е един подходящ момент да гушна чаршафите. С тъпа ирония се загледах в празното легло. Така или иначе не бих си легна с някой която познавам от 2-3 часа или поне преди 5-6 големи. Заспах, един от онези тежки сънища в който се вживяваш дотолкова, че губи представа са реалността. Сънувах нещо, някой, напрежение и всичко това безпаметно.
Писукане, последвало го от пиукане. До така степен бях се унесъл, че продължих да се вживявам в съня си. Но шибания телефон писука супер гадно и то щеше да е чак до сутринта, докато не го изключа. Надигнах се като тук що върнат към живота труп. Почти се пребих в просъницата си. Опитвах се да измисля подобаваща ругатня за събуждането си. Погледнах бях спал по малко от час.
Неизвестен номер…
Зачетох.
“Lipswa6 mi!
Znam, 4e si tuk!
Iskam da te widq
Dali e kysno…
Na katedralata sled 4as?”
В този град всичко е възможно.
Липсвам......на кой по дяволите. Нали затова бягам за да липсвам за да не спирам за да се движа за да живея. Как мога да липсвам като за няколко седмици съм навъртял 5 000 км. с колата.
Засмях се.
Засмях се на себе си. Засмях са на всички заковали задниците си, към черно сивкавото дуло на заводския комин, наречено ежедневие.
Аз не знам къде съм? Никой не знае къде съм! Как може друг да знае. Как е възможно.
Искам, хубава дума без смисъл. Хората не обичат да става това което искат, съзнанието им го отрича. Цунамито на сгрешените им антипатии ги срива безмилостно.
Късно е за всичко, освен за началото.
Най вероятно е грешка. Или смехотворно съвпадение. Но ще отида длъжен съм пред собствения си егоизъм. Не вярвам в чудеса, кой ще повярва ако ги прави постоянно.
Взех бърз душ. Съзнанието започна да цъка като стар стенен часовник в дървена селска колиба:
Русо червенокоса, понякога ми се струваше ниска друг път необичайно висока. Едва ли имаше нещо нестандартно в нея, навярно трябваше да бъде една средностатистическа жена. Не бих могъл еднозначно да кажа кое трябваше да е различното. Но имаше един не у спорим факт сега я виждах за последно в душата си. Навярно тя щеше да е последното нещо запечатано в мисълта ми с което моето съзнание ще отплува.
„She's My Pusher”
Една невъзможна съблазън неистинска искреност, сухо море. Горящ лед, черен предизвестен пушек пронизваш бели облаци. Краят на началото, раждането на смъртта, бялото на черното, възможното на невъзможното, стомана и дърво, болка и любов!
Ден като ден, краят на една сива нощ. Звезди като сажди върху сутрешния сняг. Присмех на врана, стъпала на златния ми ореол. Невъзможно ми е да я достигна тя е над мен, тя лети, тя е черна а Аз?
Всякак, да е не само някак бяла, че да не е смъртна, да не и червена като горящ Ад, а никак даже да не е черна, може и малко там забавна. Стига само с тези багри да препуска...
Стоях, свит в мрака.
Притиснат към тишината.
Гледах на няколко метра от мен.
Нищо не можеше да ми попречи да позная дори и след хиляди години пак ще я почувствам. Бях там съвсем близо. Нямах сили. Тялото ми се беше вцепенило, беше се сраснало с нощта.
Знаех, че няма да го направя. Не можех. Нямаше да посмея. Не е това. Не можех да позволя да бъда щастлив. Нямаше да е справедливо. НЕ никога, НЕ бе възможно.
Съвсем бавно преместих единият си крак само с няколко милиметра. Направих мъничка крачка. Толкова тихо, че тишината би ми завидила. Стъпвах в тъмното сякаш никога не ме имало.
Глас разцепи мрака. Нейният глас:
- Почакай.
- НЕ си отивай...никога вече!
Спрях. Бях тишина. Бях мрак. Бях луна. Бях Звезда. БЯХ...
Шепот. Нейният Шепот:
- Отровата пълзи, във вените ми.
- Почакай само миг и ще го направя вечност..
Princess, the f**king end
Виждали сте я! Срещали сте я! Тя е навсякъде. Сексапилната жена...или поне тя така си мисли...
Жената, според която целия свят неистово желае да й скочи в гащичките. Ах, колко вече ми е писнало от тях!
Жената, за която става въпрос, възприема себе си като един перманентен сексуален обект на улицата, в магазина, на студентската скамейка, в офиса, навсякъде;
тя е жената, която (според нея) всички мъже и повечето жени на тази планета желаят в сексуален аспект. Дотук нищо дразнещо – всеки да си се възприема както си иска.
Проблемът се появява от факта, че заради споменатите по- горе фикции на обекта, той си изгражда ролеви модел на поведение към околните, който е далеч от реалността, а и е безумно дразнещ.
Оттук нататък мога да затъна в психологизми с които да си доказвам тезата (тук са ролевите конфликти, когнитивния дисонас, ролева неопределеност...) , но ей така ще си го напиша, както ми идва...без псувните само. Ето един стандартен пример: запознавам се с жена, да речем, по служебни причини. И изведнъж потомката на Ева отсреща с първото изречение с втория жест подхожда към мен единствено възриемайки се като сексуален обект.
Натрапващо започва да демонстрира своята сексуалност. А най – дразнещото е, че тя е по презумция е сигурна, че искаш да я чукаш.
Е тази мисъл вече ме докарва до бяс. Тя подхожда към мен като към сексуален обект, без вобще да е сигурна, че аз имам и най-малките такива намерения. Само от това действие аз се чувствам вече изнасилен.
Откъде това самочувствие - аз може да не искам, може да не ми харесва, може, представи си, да не желая да обменям телесни течности с нея. Къде е моето мнение тук??? Няма го!
Възприемайки тази роля на сексуален обект непрекъснато я афишира пред околните и вобще не може да проуме, че това пречи на нормалната комуникация с противоположния пол.
Тя всичко с панталони ли иска да изчука, надали – е не може ли да приеме факта и че не всеки мъж иска.
Толкова е заблудена, че не разбира колко ценни хора е прогонила от себе си, без дори да разбере това. И всичко това само защото една млада, интелигентна жена не може да прецени, кога да афишира сексуалността си и кога да бъде просто човек.
Това е толкова често срещано, колкото е неумението на жените да съобразяват вида и концентрацията на използвания от тях парфюм – вечер в клуба и сутрин в офиса – все един и същ. В клуба може, ама сутрин в офиса да се улееш с някакво биологично оръжие от рода „кило за левче” така че да изпопадат мухите от тавана...
Убеден съм, че често поплаква на рамото на някоя приятелка с изявлението:"Защо на мен ми се лепят само неподходящи мъже?"Хлип-хлип-хлип. Ами ето защо!!!
Защото разгонва свестните мъже и остават само боклуци, които поведението й не ги дразни и искат единствено да се вмъкнат в гащичките й. Отдава им се, но след това - нищо, нали.
След като е свалила сексуалната преграда по единствения начин, който знае, започва да му разкрива постепенно личността която се крие зад чифта безценни цици...и вече не го кефи много-много...нещата тръгват на зле...криза на връзката...
Няма да разказвам какво се случва нататък, знаете го много добре. Кара хората да виждат в нея само чифт цици, задник, първични полови белези, такава си е вкъщи, на улицата, в офиса, сред приятели.
Що за мазохист би си причинявал това 24 часа в денонощието? Колкото и тетрадки и дневници да изпише с душевни терзания и сълзливи стихотворения за любовта и самотата, смисъл никакъв, защото на другия ден я подкарва пак първосигнало и прогонва поредния свестен човек от нея, мъж или жена.
Запознаваа се с поредния кретен, малко секс и ..."о скъпи тръгваш ли вече"
Ще и кажа къде тръгна - при другата подобна. Как да проумее ,че сама се обрича на нещастие, сякаш го заслужава...Има безброй други пътища...Помисли.
Жената, според която целия свят неистово желае да й скочи в гащичките. Ах, колко вече ми е писнало от тях!
Жената, за която става въпрос, възприема себе си като един перманентен сексуален обект на улицата, в магазина, на студентската скамейка, в офиса, навсякъде;
тя е жената, която (според нея) всички мъже и повечето жени на тази планета желаят в сексуален аспект. Дотук нищо дразнещо – всеки да си се възприема както си иска.
Проблемът се появява от факта, че заради споменатите по- горе фикции на обекта, той си изгражда ролеви модел на поведение към околните, който е далеч от реалността, а и е безумно дразнещ.
Оттук нататък мога да затъна в психологизми с които да си доказвам тезата (тук са ролевите конфликти, когнитивния дисонас, ролева неопределеност...) , но ей така ще си го напиша, както ми идва...без псувните само. Ето един стандартен пример: запознавам се с жена, да речем, по служебни причини. И изведнъж потомката на Ева отсреща с първото изречение с втория жест подхожда към мен единствено възриемайки се като сексуален обект.
Натрапващо започва да демонстрира своята сексуалност. А най – дразнещото е, че тя е по презумция е сигурна, че искаш да я чукаш.
Е тази мисъл вече ме докарва до бяс. Тя подхожда към мен като към сексуален обект, без вобще да е сигурна, че аз имам и най-малките такива намерения. Само от това действие аз се чувствам вече изнасилен.
Откъде това самочувствие - аз може да не искам, може да не ми харесва, може, представи си, да не желая да обменям телесни течности с нея. Къде е моето мнение тук??? Няма го!
Възприемайки тази роля на сексуален обект непрекъснато я афишира пред околните и вобще не може да проуме, че това пречи на нормалната комуникация с противоположния пол.
Тя всичко с панталони ли иска да изчука, надали – е не може ли да приеме факта и че не всеки мъж иска.
Толкова е заблудена, че не разбира колко ценни хора е прогонила от себе си, без дори да разбере това. И всичко това само защото една млада, интелигентна жена не може да прецени, кога да афишира сексуалността си и кога да бъде просто човек.
Това е толкова често срещано, колкото е неумението на жените да съобразяват вида и концентрацията на използвания от тях парфюм – вечер в клуба и сутрин в офиса – все един и същ. В клуба може, ама сутрин в офиса да се улееш с някакво биологично оръжие от рода „кило за левче” така че да изпопадат мухите от тавана...
Убеден съм, че често поплаква на рамото на някоя приятелка с изявлението:"Защо на мен ми се лепят само неподходящи мъже?"Хлип-хлип-хлип. Ами ето защо!!!
Защото разгонва свестните мъже и остават само боклуци, които поведението й не ги дразни и искат единствено да се вмъкнат в гащичките й. Отдава им се, но след това - нищо, нали.
След като е свалила сексуалната преграда по единствения начин, който знае, започва да му разкрива постепенно личността която се крие зад чифта безценни цици...и вече не го кефи много-много...нещата тръгват на зле...криза на връзката...
Няма да разказвам какво се случва нататък, знаете го много добре. Кара хората да виждат в нея само чифт цици, задник, първични полови белези, такава си е вкъщи, на улицата, в офиса, сред приятели.
Що за мазохист би си причинявал това 24 часа в денонощието? Колкото и тетрадки и дневници да изпише с душевни терзания и сълзливи стихотворения за любовта и самотата, смисъл никакъв, защото на другия ден я подкарва пак първосигнало и прогонва поредния свестен човек от нея, мъж или жена.
Запознаваа се с поредния кретен, малко секс и ..."о скъпи тръгваш ли вече"
Ще и кажа къде тръгна - при другата подобна. Как да проумее ,че сама се обрича на нещастие, сякаш го заслужава...Има безброй други пътища...Помисли.
Princess, painfull true
Аз вярвам, че хората са отражение на средата, в която живеят (или са отгледани) и естествено на инстинктите си, които са подтиснати от обществените порядки и избиват по странен и таен начин. В този смисъл като мъж считам, че детските приказки са вредни, и модифицират поведението на жените по един малко неприятен за моя пол начин. Моето скромно наблюдение показва, че жената иска да я третират като принцеса, и удивително много наподобява очакванията и поведенията на принцесите от приказките.
А именно – жените очакват мъжете да са: Принцове, които трябва непременно да изминат 9 планини в десета, за да докарат например чаша с вода, от качеството, на която жената непременно после ще бъде недоволна. Или нещо като инструменти, които ще завият крушката, изхвърлят боклука, питат в магазина за новите превръзки, щото някой очевидно много го е срам. Мъжете трябва като истински царедворци да обожават принцесата, да се досещат за нейните неизказани желания (истинска обида е царицата да каже нещо ясно, толкова ниско да изпадне, че да се моли на царедворец...) и да се втурват да ги изпълняват преди да са се появили. Само истинския принц е достоен за принцесата. Той трябва да е в сребърни (скъпи) доспехи, да носи скъпи (в смисъл на усилия от всякакъв вид) подаръци, и да издържа на всякакви капризи и изпитания. Докато той се появи, принцесата се забавлява с шутовете. Но всеки принц трябва да знае, че може да е превърнат в шут неусетно.
Трудно е да блеснеш без царски двор. Затова всяка истинска принцеса трябва да има набор от принцове обожатели, с които да се мерят с конкурентните кралства, царедворци инструменти, за да изпълняват желанията и да създават висок стандарт, както и шутове, с които да се забавляват.
В приказките има много пречки за принцесите. Някой принц може да е жаба. На шута Иванушка глупака, може пък да му излезе късмета. Някой пък може да е омагьосан, или пък да е грозен като Кашчей Безсмъртни. Принцесата разбира кой какъв е не с помощта на разума си (о не дай си боже), а със сърцето си (тоест с усещанията от всякакъв тип, които субекта може да предизвика у нея). При първо съмнение, обожателя става недостоен.
Принцесата може да си позволи да подложи на всякакво изпитание за истинска любов кандидатите (например да се отдаде на някой друг), и само чрез проявеното постоянство и добро отношение познава, че кандидатът е истинският принц (под прикритие) и с може да се държи с него както си иска, без да дава обяснения. Ако принца се пречупи, негово здраве, не е бил подходящ явно. В момента, в който усещането за „принц” изчезне, няма страшно – за царедворци и шутове винаги има място. Тежко усилие е да изследваш усещанията си, и да откриеш коя жаба е принцът. Можете ли да си представите как се прави свирка на жаба? А камо ли на няколко. Но любовта иска жертви. Пък и винаги има по няколко жаби, царедворци и шутове, щото знаем, стават грешки. Една принцеса не може да си позволи да няма някой под ръка, унизително е да си изцапаш ръцете с прах завивайки крушката, или да питаш в магазина колко струва онази стока.
Жените се държат като принцеси и една с друга. С някой имат пакт за ненападение, с други са в остър конфликт за ресурси, с трети имат пакт за сътрудничество, а четвърти са васални и се третират в низшата група на царедворците. Жената не може да приеме някой да се държи с нея отвисоко. Просто не може да има по-висока титла от нейната. Па, камо ли това да е мъж. Не може и да има отношения равни с равни с мъж.
А не дай си боже мъж да показва поведение симетрично на нейното, спрямо нея – той е недостоен зъл враг, или педераст (последното, щото очевидно се държи като жена). Малко е лицемерно да мразиш някой, защото прави това, което ти му правиш, но за една принцеса е позволено, тя все пак е, или ще стане абсолютен монарх, и понятието „лицемерничене” не съществува. Това са неща дето съществуват само при селяните.
Познавате ли се в тази конструкция?
Аз себе си се виждам. А живота е прост и прагматичен. Мъжете са едни бойни бикове, а жените са малки млеконадойни крави. Що просто не си пасем свободно на полето, и спрем да си създаваме изкуствени социални йерархии.
Не е ли редно да изчистим катализаторите на тези изкуствени процеси, като приказките и глезотията, с цел да направим живота поне на децата си по-лек.
А именно – жените очакват мъжете да са: Принцове, които трябва непременно да изминат 9 планини в десета, за да докарат например чаша с вода, от качеството, на която жената непременно после ще бъде недоволна. Или нещо като инструменти, които ще завият крушката, изхвърлят боклука, питат в магазина за новите превръзки, щото някой очевидно много го е срам. Мъжете трябва като истински царедворци да обожават принцесата, да се досещат за нейните неизказани желания (истинска обида е царицата да каже нещо ясно, толкова ниско да изпадне, че да се моли на царедворец...) и да се втурват да ги изпълняват преди да са се появили. Само истинския принц е достоен за принцесата. Той трябва да е в сребърни (скъпи) доспехи, да носи скъпи (в смисъл на усилия от всякакъв вид) подаръци, и да издържа на всякакви капризи и изпитания. Докато той се появи, принцесата се забавлява с шутовете. Но всеки принц трябва да знае, че може да е превърнат в шут неусетно.
Трудно е да блеснеш без царски двор. Затова всяка истинска принцеса трябва да има набор от принцове обожатели, с които да се мерят с конкурентните кралства, царедворци инструменти, за да изпълняват желанията и да създават висок стандарт, както и шутове, с които да се забавляват.
В приказките има много пречки за принцесите. Някой принц може да е жаба. На шута Иванушка глупака, може пък да му излезе късмета. Някой пък може да е омагьосан, или пък да е грозен като Кашчей Безсмъртни. Принцесата разбира кой какъв е не с помощта на разума си (о не дай си боже), а със сърцето си (тоест с усещанията от всякакъв тип, които субекта може да предизвика у нея). При първо съмнение, обожателя става недостоен.
Принцесата може да си позволи да подложи на всякакво изпитание за истинска любов кандидатите (например да се отдаде на някой друг), и само чрез проявеното постоянство и добро отношение познава, че кандидатът е истинският принц (под прикритие) и с може да се държи с него както си иска, без да дава обяснения. Ако принца се пречупи, негово здраве, не е бил подходящ явно. В момента, в който усещането за „принц” изчезне, няма страшно – за царедворци и шутове винаги има място. Тежко усилие е да изследваш усещанията си, и да откриеш коя жаба е принцът. Можете ли да си представите как се прави свирка на жаба? А камо ли на няколко. Но любовта иска жертви. Пък и винаги има по няколко жаби, царедворци и шутове, щото знаем, стават грешки. Една принцеса не може да си позволи да няма някой под ръка, унизително е да си изцапаш ръцете с прах завивайки крушката, или да питаш в магазина колко струва онази стока.
Жените се държат като принцеси и една с друга. С някой имат пакт за ненападение, с други са в остър конфликт за ресурси, с трети имат пакт за сътрудничество, а четвърти са васални и се третират в низшата група на царедворците. Жената не може да приеме някой да се държи с нея отвисоко. Просто не може да има по-висока титла от нейната. Па, камо ли това да е мъж. Не може и да има отношения равни с равни с мъж.
А не дай си боже мъж да показва поведение симетрично на нейното, спрямо нея – той е недостоен зъл враг, или педераст (последното, щото очевидно се държи като жена). Малко е лицемерно да мразиш някой, защото прави това, което ти му правиш, но за една принцеса е позволено, тя все пак е, или ще стане абсолютен монарх, и понятието „лицемерничене” не съществува. Това са неща дето съществуват само при селяните.
Познавате ли се в тази конструкция?
Аз себе си се виждам. А живота е прост и прагматичен. Мъжете са едни бойни бикове, а жените са малки млеконадойни крави. Що просто не си пасем свободно на полето, и спрем да си създаваме изкуствени социални йерархии.
Не е ли редно да изчистим катализаторите на тези изкуствени процеси, като приказките и глезотията, с цел да направим живота поне на децата си по-лек.
Абонамент за:
Публикации (Atom)